Амокачи, а ти плачеш ли след загубен мач?


Амокачи, а ти плачеш ли след загубен мач?
Gulliver Photos/Getty Images
07-04-2018 11:04

 

От списание СПРИНТ
Текст: Атанас Мeцов
снимки: Gulliver Photos/Getty Images
и автора

 

Спомен за една среща с нигерийската легенда

Сигурнo неведнъж сте чували твърдение, че животът е най-добрият сценарист. Или че всяка човешка съдба е уникална и сама по себе си цяла Вселена. Независимо в какво вярваме, понякога ни се случва да се докоснем до истории и хора, за които не сме предполагали, че ще кръстосаме житейските си пътища.

 

Днес ще ви разкажа една подобна история, развивала се десетилетия на три континента. За едно разплакано 10-годишно българско хлапе, златен олимпийски медал, частен самолет, самоубийствена глупост, превърнала се в подвиг, Марая Кери, 7 чифта от най-големите и искрено щастливи очи и много, много футболна история.

 

Броени часове преди настъпването на 1973 г. в град Кадуна, в сърцето на Нигерия, се ражда героят на тази история. Отгледан в строгото семейство на военен, вече 11-годишният хлапак гони парцаливата топка по прашните улици, когато, на няколко хиляди километра оттам, в София, проплаква и едно българско хлапе.

 

Годината вече е 1994-та. 43-тата минута на мача България – Нигерия. 20-годишното момче от Кадуна пронизва Борислав Михайлов на българската врата. Пронизва и сърцата на милиони българи. 0:2 за Нигерия и вече 10-годишното българско хлапе не може да спре горчивите си сълзи.

 

Ноември 2015-а, фоайето на хотел „Радисън” в Сандтън, най-скъпия квартал не само в Йоханесбург, но и на цяла Африка. Леко притеснен, но и с усмивка, стискам ръката на спортно изглеждащия мъж срещу мен със:„Здравей, Даниел. Знаеш ли, че като бях на 10 години, ти ме разплака”.

 

Объркване, което част от секундата по-късно се разтегля в усмивка: „Ти грък ли си?”. „Не, Даниел, аз съм от тези, които спечелиха бронзовите медали през 1994 г. – българин съм.”

 

Това са първите секунди от запознанството ми с Даниел Амокачи – една от първите големи звезди на африканския футбол.

 

Футболист от детските ми години и човек, с когото тепърва ще се опознавам. Не очаквам нищо и подхождам непредубедено. Знам само едно – през следващите три дни двамата с Даниел ще обикаляме огромна и непозната държава. Ще вечеряме, ще си вършим работата, за която ни плащат, и едновременно ще пробваме да вдъхнем кураж и вяра на африканските деца. Деца, които да повярват, че ако учат и се трудят здраво, няма невъзможни неща.

 

1990 г. В скромния тим на Ранчърс Бийс от град Кадуна едно 17-годишно хлапе вече впечатлява цяла Нигерия. Носи гордо прякор Бика и размята със скорост и здрава физика далеч по-опитните противникови защитници.

Младият Амокачи така доминира, че треньорът на националния отбор Клеменс Вестерхоф го вика в състава на Суперорлите за Купата на Африка още същата година. След като блясва по терените в Алжир, младежът получава оферта от белгийския Брюж.

 

Още ненавършил пълнолетие, Амокачи вече получава солидни пари и се чувства като суперзвезда в Европа. Споменът за строгия бащин дом, където се е живяло като във военно училище, е избледнял. Съпътстваните с прах и кал дербита по улиците на Кадуна са заменени от светлината на прожекторите във футболна Европа. Няма как африканският младеж да не се главозамае.


Свикнал с мизерията и с неизкристализирала мисъл за финансова независимост, Даниел се впуска в рискови покупки, сред които и на... собствен самолет. Ян Кулеманс, капитан на „Брюж”, измъква завихрения от доларовия водовъртеж младок от порочната спирала. Но славният ветеран трудно може да постави спирачки на Даниел във всичко. Така както е неудържим на терена,  младият африканец жъне много успехи и на нежния фронт. Най-голямото му постижение е кратка връзка с попзвездата Марая Кери.

 

В началото стана дума, че този разказ ще съдържа много футболна история, като поне няколко пъти ще се повтори „Даниел Амокачи става първият в историята...”. Затова не трябва да се пропуска, че едва навършил 18 години, става първият в историята африкански футболист с частен самолет. 

 

Годината вече е 1992-ра, а Амокачи се е утвърдил в Брюж. На белгийския шампион се пада честта да изиграе първия мач от груповата фаза на най-новия клубен турнир – Шампионската лига. Съперник е ЦСКА (Москва). Голът за 1:0 естествено е дело на Амокачи. Първият в историята голмайстор в Шампионската лига.

 

Годината вече е 1994-та. Световното в САЩ. Даниел вкарва два гола – срещу България и същински шедьовър срещу Гърция в 95-ата минута. Заради точно този гол Нигерия измества България от първото място в групата и отива на 1/8-финал срещу Италия, а ние – срещу Мексико.

 

Едва навършил 21 години, Амокачи вече струва 5 млн. долара. Толкова плаща Евертън за нападателя. Но кариерата на Даниел в Англия не се развива никак добре. След като отбелязва гол още в дебютния си домакински мач през септември 1994 г., е закотвен на пейката и дълго не успява да вкара. До един съдбоносен мач.

 

9 април 1995 г. – Евертън срещу Тотнъм в полуфинала за Купата на Англия. Половин час преди края ливърпулци водят с 2:1 срещу фаворита. Минутата е 80-а, когато нападателят на Евертън Пол Райдаут излиза, за да получи медицинска помощ. Въпреки че травмата не изглежда сериозна, той е заменен, а влиза Амокачи.

Това щеше да е съвсем нормален футболен епизод, ако липсваше детайл – мениджърът на Евертън Джо Ройл не е дал знак за смяната, а решението е взето еднолично от загряващия Даниел. И докато вбесеният треньор ръкомаха към съдиите и размахва юмрук към нигериеца, героят на тази история вкарва два бързи гола и класира тима за финала на „Уембли”.

 

Няколко седмици по-късно, на 20 май 1995 г., Евертън побеждава Манчестър Юнайтед с 1:0 и печели трофея. Което пък означава, че Даниел Амокачи е първият в историята африканец, носител на ФА Къп.

 

Поредицата от постиженията му продължава и през 1996 г., когато Нигерия спечелва олимпийския турнир по футбол в Атланта. На финала Даниел и компания побеждават Аржентина с 3:2, а Амокачи вкарва един гол. И е сред първите африканци с титла от колективен спорт на олимпийски игри.   

 

Златото в Атланта обаче се оказва прекалено скъпо за Даниел – той играе с хронична контузия на коляното и едва на 23 години усеща, че е приключил за големия футбол. Следват три сезона в Бешикташ, където е бледа сянка на себе си. През 1999 г., едва на 26, една от първите големи звезди на африканския футбол приключва със спорта.

Разказва: „Знаех, че проблемът с коляното ще е фатален за мен. Просто не можех да бъда този футболист, който бях. Опитах на няколко пъти да се завърна, но не успях да си спечеля професионален договор. За щастие инвестирах мъдро парите си и не трябваше да играя футбол, за да оцелявам”.

 

Научавам историята на Даниел на пресекулки за тези три дена – по време на обяда или вечерята, във фоайето на някой хотел, докато пътуваме в самолета или в колата към поредното телевизионно студио, зала за пресконференции или летище.

-
Човече, последните три дни изкарах толкова време с теб, колкото и с жена ми не съм бил напоследък.

- Знам, Даниел, но остана още нещо, което ми обеща и за което няма да получим пари. Ще го направиш все пак, нали?

-
Естествено, нали съм дал дума. Само ми обещай, че ще ме оставиш следобед на мира да напазарувам подаръци на синовете и жената, че ще те пратя ти да им обясняваш защо съм се върнал с празни ръце.




Даниел Амокачи с автора на неговия портрет

Седя пред съблекалнята на футболното игрище в двора на католическото училище Holy Family Preparatory School в Йоханесбург и се вълнувам – за първи път ще видя на живо Даниел по футболен екип. Ще го видя как играе. Въпреки че коляното му е преживяло повече взривове от средностатистически град в Палестина. Въпреки че ще е като част от тренировка на училищен футболен отбор. Въпреки че той вече е прехвърлил 40-те.

Физиката му още е внушителна. „Тренирам всеки ден във фитнеса по час и половина, нямам и един излишен грам мазнина”, ухилва се Амокачи, докато минава покрай мен.


Водя най-прекрасната от всички пресконференции. Тук няма изтупани журналисти, камери, фотографи и микрофони. Даниел стои пред 150 деца и въпреки че за последните три дни е отговорил на стотици въпроси, виждам, че този път и за него е различно: „Плачеш ли след загубен мач?”; „Какво трябва да направя, за да стана велик футболист като теб?”; „Майка ти в колко часа те кара да си лягаш?”; „Добър ли си по математика?”.


И още десетки, възможно най-искрени въпроси биват изстреляни от препълнените с деца трибуни.


Даниел обеща, че ще прекара два часа с хлапетата. Пристигна към 8,30 ч.,а  вече минава 11 часа. Казва: „Хайде, стига си се усмихвал глупаво от щастие, че тези деца задават толкова страхотни въпроси и ме хванаха неподготвен. Намери една помпа, за да надуем повече топки и да проведа една истинска тренировка на футболния отбор”.


Отивам в задната част на училището, за да взема помпата, и се замислям за Даниел Амокачи. Не мисля за него като за футболиста, който е първият, който е... в толкова много неща. Мисля за човека, който стои вече 2 часа и половина под горещото африканско слънце, за да обяснява на местните дечица колко е важно да си добър по математика, за да бъдеш успешен човек. Че не трябва да плачеш след загубен мач, а да се усмихваш, че си сбъднал детската си мечта – да бъдеш футболист.


Докато машинално нося помпата за футболните топки, усещам как една малка ръчичка ме дърпа за ризата. „Простете, сър, вие заедно с футболиста ли сте”, пита ме тънко гласче, собственост на 5-годишен сладур, вкопчил се здраво в ризата ми. Кимвам и виждам как големите му красиви очи се усмихват с надежда: „А ако ви помогна с носенето на помпата, ще ме запознаете ли с него?”.


И още преди да съм казал заветното „да”, усещам как още шест чифта ръце подхващат помпата и се захващат за мен. Оглеждам се и виждам 7 чифта от най-големите и искрено щастливи очи да се взират в мен. Това гротескно създание, което представляваме в момента – въоръжено с осем чифта ръце, осем чифта крака и една голяма помпа, бавно и клатушкайки се, поема по огрятата от слънцето поляна. Там, където също толкова ярко грее и усмивката на Даниел Амокачи. А той се усмихва, защото, макар и приключил с футбола едва на 26 години, знае – сбъднал е детската си мечта. И че днес, с тези обещани и умножени по два пъти два часа, които подари на тези деца, им даде надежда, вяра и щастие. И завинаги изтри сълзите на онова 10-годишно българско хлапе, което разплака през 1994 година.  

 

 

Амокачи: Имахте много секси тим на САЩ94

 

 

За началото на кариерата

Баща ми, който е военен, никак не се зарадва, че искам да се занимавам с футбол. За щастие, неговият брат – моят чичо, успя да го убеди, че имам талант, и го нави да ме пусне да играя както за клубния, така и за националния отбор. Въпреки че бях едва на 17 години, излязох като титуляр в четири от петте мача в Купата на Африка, а в последния, загубения финал срещу Алжир, се включих като резерва. Представянето ми беше такова, че малко след това получих предложение от белгийския Брюж да премина в тима.

 

За Белгия и парите

Помня, че в първите си месеци в Белгия не си правех никакви сметки. Буквално не знаех какво правя. Бях първият африкански футболист, който притежава частен самолет. Купувах всичко, което очите ми видеха.

 

Тогава при мен дойде капитанът и голяма звезда на Брюж по това време – Ян Кулеманс. Цял живот ще бъда благодарен на Ян, че прие ролята да ми стане втори баща. Грижеше се за мен през цялото време и постепенно започна да ми дава ценни финансови съвети. Благодарение на него инвестирах парите си в недвижими имоти из цял свят и дори си продадох самолета. Мога спокойно да заявя, че в момента съм материално осигурен именно благодарение на него и на бащинската му загриженост.

 

За САЩ ‘94


Вие българите имахте много секси тим на САЩ’94 – страхотни футболисти като Стоичков, Лечков и Балъков. Това, че ви победихме в първия мач с 3:0, може и да е било сензация за България, но ние знаехме, че имаме страхотен отбор.


Бяхме млади и надъхани. Като изключим Рашиди (б. р. - нападателя Йекини), който беше на 30 години, всички останали бяхме до 23 – аз, Емануел Амунике, Финиди Джордж, Сънди Олисех, Джей Джей Окоча. Сигурен съм, че можехме да направим нещо огромно и сензационно на това първенство, но точно липсата на опит срещу Италия ни провали (б. р. - на осминафинала Нигерия води с 1:0 до 89-ата минута, когато Роберто Баджо изравнява, а в 102-рата вкарва и дузпа за 2:1).


А това, колко стойностен отбор реално бяхме, показахме две години по-късно на Олимпийските игри в Атланта, когато взехме златния медал.

 

За лудия мач с Тотнъм

 

- Знаех, че това е най-големият риск, който поемам. Ако не бях вкарал гол, Джо Ройл щеше да ме изрита от клуба още с последния съдийски сигнал. Просто имах вътрешното усещане, че това е моят ден, и знаех, че ще вкарам. Но въпреки че имах късмет, не съветвам никой футболист да върши подобни своеволия. Това беше самоубийствена глупост.


Тагове: даниел амокачи

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ