Боян Петров: Поставяйте си цели, а не върхове

Боян Петров: Поставяйте си цели, а не върхове
Тони Тончев и Личен архив
17-05-2018 10:46

Боян Петров даде интервю за брой 8 на списание СПРИНТ, който излезе през януари 2018 г. В него, вече стъпил на 10 от 14-те осемхилядника на планетата, алпинистът разкрива душата, амбициите и страховете си. Публикуваме го и онлайн в памет на големия човек и големия спортист Боян Петров.

 

Георги Филипов

 

- Ако 14-те осемхилядника, към които се стремите, са едно изкачване, къде се намирате сега?

- В момента сме в лагер 4, т.е. високо по склоновете, мирише ти на връх, усещаш, че е на една ръка разстояние, но има една цяла нощ, докато го изкачиш. Има и несигурност. Нощите ми преди върховете са не толкова настръхнали и безбудни. Винаги мисля, че шансовете за успех са 50 на 50. Тръгвал съм много пъти, не съм стигал – никога не си казвам, че ми е вързано в кърпа. Най-голямата ми трудност вероятно ще бъдат Еверест и Лхотце, т.е. два от четири върха ще бъдат трудни. Образно бих казал, че вече почти е съмнало над моите върхове, но още не е светло, за да се видят от всички.

 

- Кое надделява – успокоението, че сте свършили по-голямата част от работата, или мотивацията да довършите нещата докрай?

- По-скоро се натрупва умора. За това, че всеки път си представяш, че отново трябва да се върнеш в оня студ, в едни мизерни условия и че дълго време няма да си при близките си. Постепенно изчезва желанието да си го причиняваш още и още. Затова си казах: „Бояне, колкото по-бързо ги направиш, толкова повече има шанс да ги направиш, не трябва да спираш преди финала“. Поне петима алпинисти в момента имат между 9 и 11 осемхилядника и не могат да довършат колекцията. Според мен е заради натрупването на тази психическа умора. Значение имат и сроковете. Периодът за покоряването на 14-те осемхилядника е средно между 8 и 16 години. Аз съм си отпуснал десет години.

 

- Нямате много неуспешни експедиции. С какво си го обяснявате?

- Първите бяха по-неуспешни. Тогава допусках повече грешки. С времето намалих грешките, изградих си тактика на успеха и сега вече доста точно планирам кога да атакувам. Научих се търпеливо да чакам подходящия момент. Това вече е опитът на старото куче.

 

- Но често правите по два опита на един връх…

- Всеки път си задавам въпроса защо при първия опит правя някаква грешка. Но това явно си е част от изкачването. В началото винаги съм концентриран, невиждащ, неусещащ, искам да го направя на всяка цена. На втория опит вече съм се разтоварил от първия неуспех, силата е още с мен и усещам и забелязвам детайлите по трасето. Второто изкачване винаги ми е по-интересно, защото съм по-отпуснат психически. Иначе и при двата опита усилието е еднакво и винаги е трудно.

 

- Усещате ли натиск, че поради различни фактори, например бюджетни ограничения, може да не успеете?

- Усещах го преди години, сега по-малко. Вече като по-популярен мога да си позволя загуба и неуспешно изкачване, но пък не искам да го проточвам. Сега ми е времето – докато стана на 50 години. После да се занимавам с други задачи и теми. Да се върна в науката, да си довърша дисертацията, да издам голяма монографична книга за високопланинската фауна. Нашият Природонаучен музей има най-богатата колекция от високопланинска фауна в света. Имам идеи и за други спортни постижения. Не можеш да се откажеш и да кажеш: „Стига толкова. Дай сега, ще правя нещо друго“. Пак ще бъдат върхове, но други.

 

 

- Как ви влияят предизвикателствата на живота да продължавате да се занимавате с един толкова рисков спорт?

- Целият алпинизъм ми е помогнал изключително много в ежедневния живот, във всичките ми задачи, свързани с оцеляването в града. Преживявайки всички екстремности на тези сурови планини, виждаш, че има и по-зле, има и по-лоши неща и всичко започва да ти се струва лекинко. В градските условия няма нещо, което да ме затрудни и да ме спре. Тук обаче стресът е мегаголям. По време на експедициите съм буквално като в кратък рай. Не е точно санаториум, но там си сам със себе си и си подаряваш два месеца емоционална почивка.

 

- Има ли надиграване с несгодите и проблемите в живота?

- Отдавна вече нямам усещането, че се боря със себе си или доказвам нещо на себе си, близките и останалите. В момента това е проект, който трябва да бъде довършен. С всяка задача, с която съм се захващал, съм установявал – успешният край зависи само от теб. Не се сравнявам и не се доказвам. Ако някога съм го правил, вече не го правя.

 

- Ако трябва да оцените отношението си към сигурността и безопасността си от 0 до 100, какво е Вашето?

- На моменти е 100, на моменти е 60. Вероятно 100 е, когато съм на финала и не искам една малка грешна стъпка, дребна настинка, дребно кашляне да ме лиши от върха. Тогава внимавам страшно много да не допусна нищожна грешка. Например да се подхлъзна в базовия лагер на път за тоалетната. Има такива случаи. А 60 е по-скоро тук, когато се готвя за експедиция. Но колкото повече приближава експедицията, толкова по-предпазлив ставаш.

 

- Изненадва ли Ви още нещо във високата планина?

- След 17 години височинен алпинизъм и общо 459 дни над 5000 метра си мисля, че съм видял и почувствал всички несгоди. Единственото, което още не мога да изчислявам, е скоростта ми в зоната над 8600 метра. Там явно настъпват други промени в организма. След като през 2004 г. изкачи Еверест, без да ползва допълнителен кислород, Дойчин Боянов ми каза: „Знай, че чувството е друго. Докосваш Космоса от тази височина“. Добре си спомням качването ми на Канчендзьонга, където над 8600 метра имах силни звукови халюцинации. Два месеца по-късно, на К2 нямах нищо подобно, но пак усетих, че беше безкрайно високо. Правя голяма разлика между върховете 8000 – 8200 и над 8600 метра.

 

- Как смятате, че ще Ви се отразят тези над 200 метра разлика на Еверест?

- Планирам изкачването на Еверест да стане след аклиматизационно изкачване на Шиша Пангма. Този връх е джуджето сред осемхилядниците, но всяко излизане над 8000 метра е голям плюс, ако си си поставил следваща висока цел. На Еверест искам да направя само един опит, докато на Шиша Пангма мога да направя няколко.

 

 

- Все пак изглежда, че няма да е като обикновена разходка…

- Въпреки че Еверест е технически лесен и че има буквално пътека до върха, и че всичко е обезопасено с парапети и стълби, това все пак е върхът на върховете. По маршрута през Южното седло от юг и по Североизточния гребен постоянно се движат много хора. Ако ходиш по стандартните маршрути, не може да почувстваш самота и самопреодоляване както на самотните изкачвания. Интересно ми е как организмът ми ще понесе тези финални 200 метра от 8600 и 8800 метра. Дойчин Боянов ми каза, че ще стана много бавен, но може и да не е така.

 

- Как си обяснявате халюцинациите на Канчендзьонга?

- Това беше първо излизане на такава височина за мен и още не бях усвоил техниката с няколко последователни осемхилядника. Беше първият ми връх за сезона. След това Броуд пик и К2 не представляваха никакъв проблем височинно. Организмът вече бе привикнал. С времето установих, че организмът ми се научи да реагира бързо на промените, на които го подлагам на всеки 5 – 6 месеца. Въпреки че през 2017 г. ходих само на два върха, всъщност четири пъти се качвах до зоната над 8000 метра. Това е не само физиологично, но и чисто психологично изпитание. Когато се прибера у дома, имам нужда от поне седмица да свикна, че на другия ден не трябва да се боря, да правя поредната атака, да оцелявам, да мръзна... Понякога се будя през нощта и си мисля, че съм в палатката на някой от лагерите. Но и това отминава.

 

- Защо имахте толкова трудности с пакистанските върхове?

- Те са много по-сурови, по-заледени, по-диви. В Непал има върхове, където в лагер 2 хващаш мобилния телефон и си говориш така, сякаш си на Мусала. Цивилизацията е на една ръка разстояние, докато в Пакистан най-близкото населено място е на поне три дни ходене. Най-близкото село е на 100 км. Тази отдалеченост те плаши. Първите пъти имах чувството, че съм на края на земята. Непал е по-зелената, по-приветливата, по-гостоприемната страна. Вече по снимките от върховете мога да разбера накъде гледа фотографът – дали на север към Тибет, където е сухо, голо и безснежно, или на юг, където всичко е покрито със сняг, а надолу е зелено.

 

- Чисто от техническа гледна точка къде се чувствате по-комфортно?

- Всеки връх си има свои особености, трудни участъци, ледени пасажи, скални прагове. Имам отлична проходимост по заледени скали и отвесни ледове, която съм рафинирал години наред в българските планини. Височината обаче винаги е факторът, който превръща един връх в по-труден. Към всеки от върховете има не един, а поне няколко маршрута. И ако искаш да си намериш труден път, можеш да го направиш. Но аз реших, че няма да се занимавам с първопрохождане на нови маршрути, защото това изисква партньор, други тренировки и по-големи бюджети. Сега някои алпинисти ме упрекват: „Да де, ама се качва по най-лесния маршрут“. Много малко са българите, които са пребивавали сами на тези космически височини. На седем от десетте осемхилядника съм бил абсолютно сам и съм разчитал само на моите сили, за да разбивам километри пъртина, да изнасям багаж и солово да преминавам през много трудни терени. Само двама българи са с по пет изкачени осемхилядника и само от тях бих приел подобни критики.

 

- Умишлена тактика ли беше да минете първо през най-трудните върхове?

- Подредбата не дойде планирано. В началото не знаех, че ще продължа с осемхилядниците. Просто исках да опитам да разбера дали мога да понеса тези височини. Едва след К2 през 2014 г. разбрах, че съм започнал хоро, за което явно имам психика и сила, за да го изиграя до края. Оказа се, че на много хора, включително Меснер, Лхотце им е бил последният връх. Аз също планирам да ми е последният. Стечение на обстоятелствата. При мен се получи на случаен принцип. От една страна, бюджетът, който си осигурил за сезона, определя докъде ще се реализират нещата.  Понякога по чисто политически причини, бунтове или земетресения може да се наложат промени. Миналата есен след Даулагири планирах да ходя на Шиша Пангма, но върхът се оказа затворен за изкачвания. През 2008-а китайците изненадващо забраниха достъпа до Еверест и Чо Ойю от север, за да могат да качат олимпийския огън, без да им се пречкат други. През 2013-а талибани разстреляха 10 алпинисти в базовия лагер под Нанга Парбат и до 2016-а никой не искаше да ходи през лятото там…

 

 

- Как Ви влияе срещата със смъртта?

- Винаги ми оказва влияние, защото срещите ни са прекалено близки. Буквално усещаш дъха на смъртта, когато катериш неосигурен по огромен склон и знаеш, че само с едно подхлъзване може да се отнесеш в отвъдното. Планините са пълни с паметни плочи и винаги, когато мина и прочета име, което съм познавал, оставям цвете. Откритите трупове обаче нямат място по склоновете на върховете и близките на загиналия трябва да направят всичко възможно, за да организират свалянето или достойно погребение.

 

- Изисква ли се някакво особено отношение към живота, когато често си в най-високата планина?

- Всички велики имена в алпийската ни общност са хора, срещали смъртта многократно. Често над 7000 метра катерим по толкова експонирани наклони, че при падане няма да те намерят и да разберат какво е станало. Движим се дори по ръбове между две държави и ако си сам, няма да стане ясно в коя от страните да те търсят. Като биолог обаче не приемам, че смъртта е някаква световна драма. Всички сме временни на Земята и дори загиналият да ми е най-близък, ще ми е много гадно, но загубата няма да ме спре, отпусне или демотивира. Съумявам да оставам твърд до края на изпитанието.

 

- Как реагирате, когато чуете, че известен колега е загинал?

- Никой не вярваше, че суперопитният и много техничен Ули Щек може да загине точно на връх Нупце. Но никой не го е видял и никой не знае каква точно е била причината за падането му. Когато и такива машини за върхове загиват, червената лампа в съзнанието ми светва още по-ярко. В такива моменти винаги си казвам: „А твоят ред кога ще дойде?“. И си го припомням, когато започна да правя рисковани неща. Отбелязвам го в съзнанието си и се досещам при всяка крачка, за която не съм убеден, че мога да контролирам.

 

- Имали ли сте моменти, в които да сте оценили, че сте проявили самонадеяност?

- С възрастта все по-рядко.

 

- Защото понякога човек с опита започва да подценява някои опасности...

- Голяма част от автомобилните катастрофи стават в рамките на 2 километра от дома. Познавайки обстановката, ти изключваш сетивата си, концентрацията ти намалява и грешиш най-много. Никога, когато отивам към планината, не си казвам, че съм си у дома. Винаги подхождам напрегнато и стегнато във всяко отношение. Искам да разказвам на внуците си какво съм преживял, а това може да стане, ако положа всички необходими усилия да оцелея.

 

 

- В живота не сте единак, а в планината сякаш сте…

- Ако има човек, с когото да деля организацията, катеренето и оцеляването, ще го правя с голямо удоволствие. Тогава ще мога да опитвам по-екстремни маршрути и по-трудни линии в свръзка. Просто е стечение на обстоятелствата, че нямам партньор в момента. Но пък често на място под върховете си намирам партньори сред чужденците. С един италианец вече бяхме на два върха, сега планираме трети. Когато се случи да имам избор, избирам най-бързите и способни алпинисти и започваме да разбиваме пъртината заедно.

 

- Как успявате да се справите с известността?

- Прибирането ми в София става все по-напрегнато и стресиращо заради интереса на хора и медии. Почти навсякъде вече ме разпознават – на улицата, по заведения, на масови събирания. Затова предпочитам да ходя на някои места малко дегизиран. В планината вече ме разпознават дори когато си сложа очила и шапка. Има едно неспокойствие, че вече няма анонимно присъствие, всички ме следят. Това ми вкарва много ангажименти и не мога да си позволя грешки и избухвания.

 

- Но пък тази енергия след катастрофата вероятно Ви е подействала точно обратното?

- Когато лежах в кома в реанимацията на ВМА през август 2016 г., със сигурност ме спаси енергията, посланията и молитвите на хиляди хора. Когато отивам на експедиция, ми е добре, че има толкова хора, които ме мислят. Именно те ме задължават, че трябва да се върна здрав и жив. Но тук, в София, ми тежи… споделят ми здравни проблеми, дърпат ме да награждавам, да тегля томболи, да участвам в конкурси, в журита, за какво ли не. Става все по-трудно.

 

- Доколко алпинизмът за Вас е състезание, амбиция, страст?

- Всяка експедиция поставя някаква нова цел в живота ми. Целта се превръща в план, график и крайни срокове. Преодоляването на всички етапи ме крепи физически и психически. Физически, защото се подготвям, тренирам и се държа във форма. А психически, защото зная точно в какво се целя в следващите 6 месеца. На всички казвам – поставяйте си цели, не върхове. Цели, за да си осмислите настоящето.

 

- Всяка Нова година какво си пожелавате? Еднакво ли е, или различно?

- Никога не приемам, че Нова година е денят, в който трябва да си го пожелаеш и то да ти се случи. Нито пък рожденият ден. Не съм суеверна натура. За 2018 година си пожелавам три върха, но и на два да се кача, пак ще съм доволен. Прекалено дългосрочното планиране не е реално. Трябва да планираш стъпало, после друго стъпало и накрая да изкачиш цялата стълбица.

 

 

Десетте успешни изкачвания

 

Гашербрум I (8068 м)

Заедно с Николай Петков, Дойчин Боянов и Николай Вълков осъществихме първото българско изкачване на Гашeрбрум I на 26 юли 2009 г. Атаката започна при -18 градуса и краката ми мръзнеха, но на върха ни посрещна прекрасно слънчево време и температура само - 2 градуса. 

 

Канчендзьонга (8586)

След пауза от 5 г. се върнах към осемхилядниците в опит да изкача един, който липсваше на картата на българския височинен алпинизъм. Качих го на 20 май 2014 г. в особено състояние на халюцинации над 8400 м. Мозъкът ми страдаше от кислороден глад и чувах мъжки глас някъде пред мен: „Не си далеч! Давай напред! Сега!“. Изкачих последните метри в мисли дали съм сам, или сме двама.

 

Броуд пик (8047)

Вторият ми опит на Броуд пик беше като дежавю. След първия през лятото на 2001 г. сега знаех къде са лагерите, откъде минава пътят, какви са разстоянията между всички важни точки. Успях от третия опит, като при изкачването бяхме заедно с живеещия в Англия Иван Томов. Стъпихме на върха в 13,45 ч. на 23 юли 2014 г. и бяхме първите над 8000 м онова лято.

 

К2 (8618)

Това ми беше втори опит, въпреки че понякога на този връх времето не позволява и едно изкачване. Ситуацията се разви много бързо след слизането от Броуд пик. Прозорецът от добро време вече бе настъпил и трябваше бързо да се организирам за атака. Бях решил да си спестя един ден катерене, като взема разстоянието между два лагера наведнъж Затова се качих директно в лагер 2. На върха стъпих точно в 9,11 ч. на 31 юли 2014 г. със запас от сили и при много силен вятър. Най-накрая и митичният К2 стана български! Успях да го кача само 8 дни след Броуд пик. В рамките на 72 дни изкачих три осемхилядника.

 

Манаслу (8163)

След хеттрика през 2014 г. се зароди идеята да изкача всички 14 осемхилядници. Следващият беше Манаслу, който също не бе изкачван от българин. Първоначалната идея бе да го комбинирам с Шиша Пангма, но китайците го затвориха. Бях в отлична форма и изкачването премина без проблеми. На върха, където има място само за един човек, бе неприлично топло – минус 4, слънце, синьо небе и нито един облак. Най-кратката ми експедиция до момента.

 

Анапурна (8091)

Анапурна е най-смъртоносният осемхилядник, но след успеха на Манаслу разбрах, че съм набрал скорост. И тук имах един неуспешен опит, като стигнах до 7800 м. Последва голямо чакане на следващия период с хубаво време около Великден – 1 май 2016 г. За три дни стигнах до лагер 4, а финалната атака се оказа продължителна и стъпих на върха около 14 ч. - 27 години след първото българско изкачване. В базовия лагер се върнах изключително уморен. Пътят надолу беше ярка демонстрация в какво може да се превърне човек от умора – лазещ труп.

 

Макалу (8485)

По план Макалу беше следващият връх за тази пролет и след два дни в Катманду с хеликоптер се придвижих до базовия лагер. При първия си опит стигнах на 150 м по вертикала от върха, но времето ме притискаше и реших да се откажа. След почивка от 8 дни дойде прогноза за добро време, маршрутът ми беше познат и на 23 май в 12,15 ч.  с Атанас Скатов стъпихме горе. Тук показах едно от най-силните си качества – бързината. Последен напуснах базовия лагер и се върнах първи.

 

Нанга Парбат (8125)

Нанга Парбат се оказа труден и костелив орех. През по-голямата част от времето се налага да се катериш само на първите два или четири зъба на котките. Дълго, уморително и много напомпващо. Отново имах един неуспешен опит, но на 24 юли 2016 г. атаката отне над 9 часа и стъпих на върха след 15 ч. Слизането беше по-опасната част, защото снегът се беше размекнал и се потъваше повече в стъпките, но всичко мина благополучно. Само трима души качихме Нанга Парбат през лятото на 2016-а -  аз, каталунецът Феран Латоре и французинът Елиас.

 

Гашербрум II (8035)

Гашербрум II беше моята „черна котка“ още от 2009 г., когато не успях там след Гашербрум I. Имах и много неприятни спомени от падане в цепнатина – моя най-голям кошмар. Тогава се отказах на 40 м от върха и въпреки че имам свидетелство, че съм го изкачил, не го броях за успех. За мен този връх имаше и друга стойност – изкачих го 11 месеца след катастрофата в Кресненското дефиле и не знаех дали ще мога да се върна в играта. Но се надъхах още повече и не усещах травмите. Отново бях в планината! 

 

Даулагири (8167)

Вторият ми връх за 2017 г., с което отново се върнах към плана да изкачвам по повече от един връх на година, за да мога да завърша проекта „Българин на 14 х 8000“ най-бързо. Имах неуспешен опит на 15 септември, макар да си вярвах, че ще го изкача от раз и ще се прибера вкъщи. Две седмици по-късно с двама италианци и един швейцарец подехме нова атака след период на силен снеговалеж. Десет от 14-те осемхилядника вече са зад гърба ми!

 

Забележка: От колекцията му липсват Еверест, Шиша Пангма, Чо Ойю и Лхотце

 



Тагове: Боян Петров, хималаите, неизвестност, Шиша Пангма, Еверест