Алманахът Алмалех


Алманахът Алмалех
17-10-2018 10:03

На 4 септември 2018 г. почина спортният журналист Ешуа Алмалех. За 94 години живот той натрупа безброй впечатления, част от които сподели в брой 1 на списание „Спринт” от февруари 2017 г.

 

Отразявал е от мястото на събитията олимпийските игри в Рим преди близо шест десетилетия. Сред основателите и участниците е на първата анкета за Спортист № 1 на годината през 1958-а. Жива история и подвижен алманах на леката атлетика за последните 70 години. За него определението „доайен на спортната журналистика“ е слабо.

 

На 93 години, следи всичко важно от световния спорт, като по навик набляга на Царицата. Леката атлетика е голямата му спортна любов, за която винаги говори с трепет.

 

Вече ходи трудно, излиза рядко от дома си до Полиграфическия комбинат в София. Допреди година-две редовно обядваше в близките ресторантчета...

Умът му е бистър, спомените – също. Знае и е бил свидетел на вехти, но емблематични събития. Разказва с удоволствие за спорта и за работата си. И продължава да подкрепя любимия „Левски”.

 

Приятели на спорта, представяме ви Ешуа Алмалех!

 

Или Бате Шико, както го наричали всички. Винаги има какво интересно да разкаже. Направи го с удоволствие за „Спринт” в двучасов разговор, който издържа стоически и го превърна във великолепна и поучителна среща със спортната история.

 

„Още като ученик се интересувах много от спорт – започва без подкана бате Шико. - Моят учител е Евгений Белий във Френския колеж в Пловдив. Беше ни треньор по лека атлетика. Станах му нещо като помощник. Още тогава получавах и четях с голямо внимание вестник „Спорт“. Главен редактор беше Иван Селвелиев – прекрасен професионалист. Когато имаше нещо интересно при нас на спортна тема, го написвах и пусках на вестника, без пари.“

 

Алмалех завършва икономика в София, но никога не работи по специалността. Вълнува се, когато говори за войната: „Ние, евреите, имахме много забрани. Носехме специални значки, можехме да ходим по улиците само от 9 часа сутринта до 9 часа вечерта. В един момент дори имаше големи опасения и страхове, че и българските евреи ще бъдат депортирани и изпратени в лагерите на смъртта. Българският народ обаче не го позволи. Най-големи бяха заслугите в това отношение на митрополит Стефан и на митрополит Кирил, който после стана патриарх, както и на депутата Димитър Пешев. От спортните клубове най-силен глас в защита на евреите издигна „Славия“.“

 

Първата му щатна работа като журналист е във в. „Народна младеж“. Бързо става шеф на спортния отдел благодарение и на добрите си познания по чужди езици – говори френски, немски и испански.

 

„Поработих доста в „Народна младеж“, а в „Народен спорт“ ме покани главният редактор Марин Въжаров. В „Народна младеж”отново, както и в колежа в Пловдив, бях много близо до атлетиката. Вестникът организираше много силен международен турнир. Канехме изключителни атлети, основно от социалистическите страни. Спомням си, че бяха подобрявани дори световни рекорди – кубинецът Алберто Хуанторена например счупи върховото постижение на 800 метра на „Васил Левски“.”

 

Идва време и за олимпийските разкази. Резонно е Бате Шико да разтвори торбата с олимпийските истории от първите Игри, които отразява – в Рим през 1960-а:

„Бяхме трима български журналисти, и тримата от „Народен спорт“ – аз, Стефан Петров – Шулето, и Въжаров. С Шулето живеехме в една сграда към католически манастир, пълна с калугерки. Хранеха ни основно с макарони до втръсване. После не исках да виждам макарони с години… Но пък платихме нещо дребно за престоя, уреден ни от Въжаров, който беше в хотел.“

 

В Рим българският национален отбор по баскетбол за мъже става единственият в цялата история на Игрите, който напуска състезанията. Прелюбопитната история през погледа на Алмалех:

„Шеф на спортния комитет у нас беше Желязко Колев. Уж бил волейболист, а той – човек на Тодор Живков и дървена глава. Баскетболистите бяха много силен отбор, но загубиха с малка разлика първите си два мача и изпаднаха от четворката в Рим, където имаше сериозни очаквания, че ще се класират. Колев им постави тежко условие – или печелят всички мачове до края, или ги връща в София. Състезателите нямаше как да обещаят само победи и бързо-бързо бяха натоварени на влака за България. Развалихме олимпийската програма на турнира и ни глобиха солено… Българин свири баскетболния финал при мъжете между САЩ и СССР тогава – незабравимият ерудит Божидар Такев.“

 

И в Рим през 1960-а не се разминава без политически спор. На Олимпийския стадион е бюстът на Бенито Мусолини и доста държави първо отказват да дефилират на арената при официалното откриване „под погледа“. „Италианците не се съгласиха и бюстът си остана – разказва ветеранът. – Това е историята, добра или лоша – история е. И тя трябва да се знае!“

 

В Рим България печели една титла. „Борецът Димитър Добрев става шампион. Алмалех си спомня:

„Във вестника ме чакаха и задържаха печата, защото финалът бе късно вечерта. Ех, каква радост беше… И понеже говоря за Рим, там съм свидетел на световния рекорд на Стефка Костадинова в скока на височина. На световното по атлетика през 1987-а заведох и жена си. Този ден на стадиона беше много топло, дори на трибуните ми стана лошо и бях близо до топлинен удар. Малко след като Бен Джонсън постави световен рекорд на 100 метра, по-късно му го взеха заради допинг, Стефка скочи рекорда. Водеше страхотна битка с Инга Бабакова от СССР. И двете превзеха по 204 см. Стефка преодоля 206 от втория опит, а съперничката й – от първия. Обявиха височина от 208 см, която Стефка скочи от втория път, а Бабакова не успя. Съдиите направиха контролно измерване и се оказа, че летвата е на 209 см – фантастичен рекорд, който и днес не е подобрен!”

 

 

Алмалех не пътува за Игрите в Токио през 1964-та, но е акредитиран за олимпийските състезания в Мексико 1968:

„И в Мексико сити открих свои роднини, та ме майтапеха яко – Шико, ти където и да отидеш, все имаш роднини. Една българка, моя братовчедка, беше женена за мексикански евреин. Много богато семейство. Произвеждаха пръстени. Прибрах се в България с един джоб пръстени. Не златни, сребърни, но с инкрустации и камъни. Колко подаръци направих тогава... Поканиха ме за няколко дни в световноизвестния курорт Акапулко. Нямаше как да отида, защото щях да изпусна борбите на Боян Радев. За титлата излезе срещу много силен румънец, когото надви. Нечовешка сила имаше Боян, да знаеш. В Мексико стана за втори път олимпийски шампион. Не съжалявам хич, че заради Боян не видях Акапулко. Пътуването за Игрите беше много дълго – летяхме с витловия правителствен самолет, който возеше Тодор Живков. Минахме през Ню Фаундленд, Канада, оттам – Вашингтон, където не ни пуснаха на летището, и най-накрая в Мексико. После по обратния път...”

 

Пак в Мексико журналистът губи портфейла си на баскетболен мач. С паспорта, самолетния билет и парите за цялата командировка. За късмет е намерен от съпругата на ген. Владимир Стойчев, тогава председател на БОК.

 

Най-трагичните олимпийски игри за Алмалех са състезанията в Мюнхен през 1972 г. Заради атентата с убийството на 11 израелски спортисти. Бате Шико се вълнува много при този спомен, просълзява се. После прави същото, когато разказва за колегата и приятеля си Григор Христов, вече покойник.

 

„Не искам да говоря много за това в Мюнхен. Бяхме настанени в пансиона за журналисти. Прозорците ни гледаха към Олимпийското село, където стана терористичният акт. През този период отслабнах с 8 кг. Познавах лично някои от застреляните спортисти. От София заръчаха на Митьо Ексеров, с когото работехме заедно в „Старт”, да ме държи настрана от драматичните събития и най-вече от поклонението пред тленните останки на застреляните, което стана на Олимпийския стадион по средата на състезанията. Беше голяма трагедия. А президентът на МОК Ейвъри Бръндейдж от САЩ отсече: „Олимпизмът няма да капитулира пред тероризма” и след един ден състезанията продължиха...”

 

Алмалех се пали много и когато разказва за лекоатлетическите състезания в Мюнхен. С основание – тогава Йорданка Благоева и Диана Йоргова са ощетени здраво от реферите за сметка на съперничките си от ФРГ:

„И двете ги изядоха съдиите. Много журналисти от чужбина ни съчувстваха за създалото се положение. Благоева скача 193 см в конкуренция с Улрике Майфарт. Йорданка преодолява височината, но летвата леко се клати. Излиза от сектора, а съдията се приближава към стойката, която волно или неволно бута с крак и летвата пада. Не признават опита. При Майфарт същото – и при нея летвата се клати, дори повече. Но съдията се приближава, задържа я и я фиксира – успешен опит. Така ни победиха… А Диана Йоргова сто на сто постави световен рекорд на скок дължина. Съдията гледа една минута откъде точно е отскочила. Гледа, мери и накрай вдигна червения флаг – фаул. А скокът й беше над 7 метра… И шампионка стана германката Розендал…”

 

За финал Алмалех се обръща към младите спортни журналисти у нас: „Нека знаят, че леката атлетика е в основата на всички спортове. Без атлетика няма спорт. Затова е Царица на спортовете!”.

 

Николай Кръстев


Източник: списание Спринт
Тагове: Ешуа Алмалех

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ