Английският журналист Сид Лоу зад кадъра на кариерата си


Английският журналист Сид Лоу зад кадъра на кариерата си
Личен архив
02-11-2018 12:18

 

Сид Лоу е сред най-популярните чуждестранни журналисти в България. Англичанинът отдавна нашумя с текстове за испански футбол, най-вече в „Гардиън“ – живи и свежи, умни и остроумни, оригинални и често сякаш писани с усмивка, добра и тънка. Мистър Лоу изглежда от хората, които се наслаждават на писането, затова и неговите почитатели особено се наслаждават на четенето. Сид прие да напише за „Спринт“ нещо персонално, нещо „зад кадър“ от своята кариера.

 

Мъничкият Як-52 се издигаше бавно, но равномерно в небето над Мадрид. Двуместният тренировъчен самолет, създаден за обучение на пилоти на реактивни изтребители, може да развие скорост до 400 км/ч, но в онзи ден не летеше толкова бързо. Но пък направи лупинг през таван, обърна се за „тоно” през дясно крило и завърши с „тунел”, като летеше напред и се въртеше около оста си, сякаш се забиваше като тирбушон във въображаем тунел. На задната седалка стомахът ми също се преобръщаше. Но пък, хей, поне гледката беше страхотна, а и интервюто щеше да се получи добре… Стига да кацнехме безопасно, а не бях съвсем сигурен, че ще стане. Преживяването ми хареса, макар че точно тогава ми се струваше, че не му се наслаждавам, а едва го понасям, като мъчение.

 

Сещам се за много паметни моменти, срещал съм невероятни хора, хора със страст за футбол в душите, бил съм на финали и на велики мачове, но и на някои доста странни. Бях например на „Сантяго Бернабеу”, когато по време на двубоя обявиха, че е получена заплаха за бомба. И коментарът остана недовършен.

 

Зрителите в Америка слушаха как единият коментатор внимателно обяснява какво става на стадиона след обявяването на тревогата, но от втория коментатор не се чуваше и дума. Че как ще се чува, като това бях аз и точно тогава търчах надолу по стълбите, за да изляза навън. Целият стадион се евакуираше на улицата, чакахме експлозията, играчите на „Реал” (Мадрид) седяха на тротоара както бяха с екипите и футболните обувки, чакахме, но за радост не я дочакахме.

 

От онази среща „Реал” (Мадрид) срещу „Реал Сосиедад”* оставаха още шест минути и ги доиграха след Коледа. Дълго чакане за кратко събитие, а и около тези едва шест минути футбол пак се развихри обичайната лудост – продажба на билети, стартови състави, план на пътуването, пресконференции преди мача…

 

„Бернабеу” беше пълен. На мадридчани им трябваше гол и успяха да го постигнат. Нямаше никакво време за губене в разиграване на топката, така че треньорът Вандерлей Люксембурго заложи на тактиката си с „магическия квадрат” и реши да даде на Раул слушалка, за да може с почти неразбираемия си акцент да му крещи нареждания през цялото време, сякаш това щеше да помогне. Другите му указания бяха да се започне с дълги пасове още от самото начало, футболистите ги спазиха и се получи.

 

А при един друг мач, в Рим, слушалката на Люксембурго беше напълно излишна.

Всичко се чуваше. „Реал” (Мадрид) гостуваше на празния стадион „Олимпико”, а италианският клуб беше наказан. Всеки вик отекваше, всяка дума се долавяше като в театър. Това е стадион символ, побира 70 000 души, но през онзи ден там нямаше и 300, включително футболистите и треньорите – само няколко директори, един-двама ВИП-гости и журналистите.

Когато „Реал” (Мадрид) отбеляза гол, радиокоментаторът направи това, което правят всички радио коментатори. Каза „Гол”. Каза ли? Изкрещя. И не спря около две минути.

-Гол, гол, гол, гол, гол, гол, гол, гол, гол, гол, гол!

Гоооооооооооооооооооол!

Играчите на терена го чуха, погледнаха нагоре към кабинката и се засмяха. „Кой е този?!” Както каза Дейвид Бекъм, странно чувство. Така си беше. Различно. Но и приятно. В интерес на истината, повечето моменти са такива, дори и чакането в студа, дори и когато играчите само те подминават, без да спрат да говорят с теб. Но любимият ми момент сигурно е онзи в небето над Мадрид, колкото и лошо да ми беше тогава.

 

 

Тъкмо когато самолетът изравни полета си и отново се понесе плавно и бавно, по интеркома се чу глас. Аз седях точно зад пилота в кокпита, двамата носехме онези модерни шлемове с визьори и микрофони, досущ като във филма „Топ Гън”. Приличахме на истински бойни пилоти.

- Виждаш ли вражеския самолет зад нас? На 10 часа – попита пилотът.

Нищичко не виждах.

- Ъъъ, ами да.

- Добре.

Той посегна към управлението и натисна щурвала напред. Не видях как го направи, но го усетих. Самолетът изведнъж наведе носа си и пикира. Летяхме отвесно право надолу и наближавахме земята с притеснителна скорост. После се наклонихме рязко надясно – а дали пък не беше и наляво? – и описахме пълен кръг. Вече бяхме зад „вражеския самолет”, зад нашия въображаем нападател.

Изведнъж в шлема ми прозвуча картечен откос. Не истински, просто пилотът се беше вживял и имитираше как стреля. „Ра-та-та-та-тат!”. Мисля, че го свалихме. Още един успешен въздушен бой, още една чертичка на фюзелажа.

Пилотът се казваше Салва Балеста и беше футболист. Игра за „Севиля”, „Расинг Сантандер”, „Валенсия”,  „Атлетико” (Мадрид), „Малага”, „Леванте” и за „Болтън”. Има мачове и за Испания. Патриот, който отбелязваше всеки гол с военно отдаване на чест, като така показваше, че минутите с националния екип са миговете на най-голяма гордост в живота му. Не беше очаквал да направи кариера като професионален играч, но го направи. Винаги си е мислел, че вместо това ще бъде в небето. Истинското желание на Салва беше да е във военно-въздушните сили и да лети със самолет, също като баща си и дядо си. Ето това ми каза той през онзи ден, когато колесникът най-после докосна земята и интервюто започна.

  • ·Въпросният двубой се играе на 12 декември 2004 г. и е прекратен при 1:1. Ако резултатът беше останал такъв, „Реал” (Мадрид) щеше да се смъкне на четвърто място и да изостане на 11 точки от лидера „Барселона”, но спечели с 2:1.

 

Как (не) станах фен

 

Роден съм в Северен Лондон, в същата болница като Лаури Кънингам*. Открих това наскоро и бях много доволен. Израснах на територията на „Тотнъм” и „Арсенал”, но не подкрепях нито един от двата отбора. Учих в университета в Шефилд, но не станах фен нито на „Шефилд Юнайтед”, нито на „Шефилд Уензди”. После бях една година в университета на Овиедо… и виках за отбора на града. През онези години той беше доста добър. Тогава си счупих глезена, а това сложи край на футболна кариера, от която така или иначе нищо нямаше да излезе.

Отидох в Испания през 2001 г., в Мадрид, за да работа по доктората си по испанска политическа история: причините за Гражданската война, обществената основа на режима на Франко, явлението „фашизъм” и пригодяването му, ролята на политическото „дясно” във всичко това с фокус върху Хувентуд де Аксион Популар**. Тогава вече пишех по нещо за футбол в „Гардиън” и постепенно това ми занимание измести историята и политиката. Успях да защитя докторат, при все, че тогава в „Реал” (Мадрид) се появи Дейвид Бекъм. Случвало се е да му бъда преводач.

В момента работя за „Гардиън”, „Уърлд Сокър” и ESPN, както и за испанското радио „Кадена Сер”. Автор съм на две книги – „Страх и омраза в Ла Лига” (историята на съперничеството между „Реал” (Мадрид) и „Барселона”) и „Католицизъм, война и основаването на режима на Франко в Испания”, която всъщност представлява защитата на докторската ми степен. Според мен живея по-скоро на футболните стадиони. Тази година прекарвам много време във Фуенлабрада, но понякога се прибирам и вкъщи, домът ми е току до Мадрид. Когато отворя вратата, най-великото куче на света идва да ме поздрави.

 

----------

  • ·Бивш английски национал, първият тъмнокож футболист, носил екипа на  страната.

**  Младежкото крило на Испанската конфедерация на независимите десни партии.

 

 

Сид Лоу,

специално за списание „Спринт“, брой 3, юни 2017 г.

 



Източник: списание Спринт

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ