Смърт в името на рекорда


Смърт в името на рекорда
08-05-2019 15:14

Четирима парашутисти загиват при скок към връх Ленин през 1968 г.

 

Текст: Божидар К. БОЖИЛОВ

Списание „Спринт”, брой 0, ноември 2016 г.

 

Човекът винаги се е стремил към невъзможното. Поколения мечтатели са живели с поглед, вперен в небето, в морския безкрай или в настръхналата красота на планинските върхове. Някои са плащали най-високата цена за мечтите си, други са заплащали за благоденствието с мечтите си.

 

Нидерландският  художник Питер Брьогел – Стария, често разработвал темата за полета на Икар. В една от картините цялото платно е заето от характерните за майстора сцени от селския бит, фантастични образи и причудливи разкази. Но Икар го няма. Докато след дълго търсене в един ъгъл на картината откриете дребна човешка фигурка, потъваща в морето. Само толкова. Икар е полетял, предизвикал е боговете, изгорил е крилете си и е паднал. Хората продължават да вършат ежедневните неща, да се радват и плачат, да обедняват и забогатяват. Но никой дори не поглежда към малката фигурка на падналия мечтател. Така ще бъде и със следващия Икар, и с този след него…

 

Е, хората полетяха, стигнаха до Луната, изкачиха най-високите върхове, кръстосват океаните и оставят следи в бялото полярно безмълвие. Победите са платени понякога много скъпо. Зад всеки триумф се крият десетки неразказани истории – за надежда и отчаяние, за мъжество и страдание, за амбиции и себеотрицание.

 

Някои от тези истории са удобно забравени. Една такава се е разиграла през 1968 г. в Памир,красива и сурова планина. Тогава е била на територията на несъществуващия вече СССР. По склоновете на памирския седемхилядник Ленин и в небето над него десетки смели мъже рискуват живота си в опит да направят нещо неизвършвано тогава – парашутен скок на върха и платото в подножието му. Четирима загиват.

 

Пик Ленин се намира в Централна Азия, на границата между Киргизия и Таджикистан и е част от Чон Алайския хребет в Памирския масив. Висок е 7134 м. Бил е известен и като пик Кауфман, а от 2006 г. в Таджикистан се нарича пик Абу Али ибн Сина.

 

Върхът е изкачен за първи път през 1928 г. от германските алпинисти Карло Вин и Ойген Алвайн, които са част от легендарно поколение. Класическият маршрут до върха не предлага особени технически трудности при изкачването. Но в планините лесни върхове няма.

 

Голямата надморска височина, оттам и липсата на кислород в разредения въздух, рязката смяна в атмосферните условия са фактори, които никой не бива да забравя. Всеки, тръгнал към високите планини, знае, че освен на физическа подготовка и волева мотивация разчита и на благосклонността на природата. А тя, Природата, невинаги е благосклонна.

 

Нашата история започва в средата на шестдесетте години на ХХ век, когато група руски спортисти – парашутисти и изпитатели на нови парашутни конструкции, решават да опитат скок на планински връх над 7000 метра. Предизвикателството освен спортно е и техническо – изпитване на нов вид парашут, разработван за спускателните капсули на съветски космически апарати. В осъществяването на идеята се включват и военни – легендарните „сини барети“ от въздушно-десантните войски (ВДВ). Все пак във военната стратегия и тактика, още от времето на Анибал и прехода му през Алпите, високите планини са сериозно предизвикателство.

 

 

През 1967 г. е направен първият опит: шестима парашутисти, ръководени от Алексей Петриченко, скачат на Памирското плато в подножието на друг седемхилядник – пик Комунизъм. Въпреки успешното приземяване парашутистите срещат проблем – така наречената „височинна болест“, причинена от липсата на кислород. Все пак на платото ги посрещат опитни алпинисти от отбора „Буревестник“, които бързо ги отвеждат от голямата височина.

 

На следващата година е предприет далеч по-мащабен опит. На 27 юли 1968 г. няколко военнотранспортни самолета тръгват от военното летище във Фергана и се насочват към връх Ленин. Първата група парашутисти е от 36 войници и офицери от въздушно-десантните войски. Те скачат на три групи по дванадесет човека на скална тераса на височина 6100 м. Във въздуха част от мъжете загубват управлението на парашутите си, казано на техен език - „куполите се погасяват“ и не стоят отворени в цялата си площ. Една от причините е в силните пориви на вятъра.

 

Въпреки че преживяват ужасяващи моменти, парашутистите успешно се приземяват на платото, където ги чакат отново алпинистите от „Буревестник“. Естествено – били щастливи и горди.

 

По цял свят воините от специалните сили се отличават с характерна, ако щете, съсловна гордост: „никой не е по-добър от нас“, „неизпълними задачи няма“… И момчетата със сини барети са изпитвали такава гордост. Приземили са се над 6000 метра, далеч по-високо от всички други дотогава.

 

Минути след това нещата клонят към трагедия. Отново „височинна болест“. Гадене, затруднено дишане, отсъстващи реакции, халюцинации. Мъжете са насядали по снега и бавно гаснат в обятията на „бялата смърт“. Офицерът в групата се опитва със заповеди да ги върне към военната дисциплина. Среща неразбиращи погледи.

 

Излетели са при 40-градусова жега от Фергана, за да скочат на минусовите температури при разредения въздух в Памир. Когато изкачват високи върхове, алпинистите много внимателно адаптират организма си към нечовешките условия. При този скок аклиматизация не е имало.

 

Започва спасителна операция. Алпинистите повеждат скачачите надолу, към подножието, към живота. Вятърът се засилва, температурите падат…

 

Като допълнителна „екстра“ се разпада и радиовръзката с базата. Хората в подножието на върха не знаят какво се случва с другарите им. Единият от радистите горе тръгва сам надолу и от около 4200 м успява да се свърже с лагера.

 

След цяло денонощие на огромни усилия тридесет и шестимата парашутисти са в базовия лагер Ачик-таш в Алайската долина. Първата част от историята завършва благополучно. Започва второто действие.

 

 

Според първоначалния замисъл група от 10 военни парашутисти трябва да скочи и да се приземи на снежно поле на около 7100 м на връх Ленин. Времето на тази височина е било хубаво. Поради излезлия силен вятър обаче алпинистите, подсигуряващи на земята, са смятали, че скокът ще бъде отменен. Тъй като нямат радиовръзка, за да предупредят летящите в небето, поставят на снега яркочервен кръст от подръчни материали. И въпреки това самолетът прелита над върха и на около 8500 метра парашутистите скачат.

 

На 200 – 250 метра над върха ги посрещат бурни пориви на вятъра. Парашутите, с които са скачали тогава, са били доста по-трудни за овладяване и управление от съвременните. Площадката за приземяване – не особено голяма. Вятърът ги отнася към намиращата се в близост отвесна южна стена на върха. Шестима от мъжете успяват, макар и с много усилия, да се приземят. Двама от тях са запратени в скалите под върха. Оцеляват, макар и със счупени крака.

 

Другите четирима: Владимир Мекаев, Юрий Юматов, Валерий Глаголев и Вячеслав Томаревич, не оживяват. И четиримата са били парашутисти с голям опит и стотици скокове...

 

Тридесет и пет години по-късно руски парашутисти повтарят скока им, като се приземяват отново успешно, но без жертви, на връх Ленин. Може би за да затворят страницата от историята. А може би от съпричастност. Скокът от 1968 г. е вписан като рекорд за парашутен скок на най-голяма надморска височина.



Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ