Тотка Петрова: Бях заслужил майстор на спорта, но се почувствах изоставена и слязох от пистата

Тотка Петрова: Бях заслужил майстор на спорта, но се почувствах изоставена и слязох от пистата
09-01-2018 17:36

 

Ваньо Стоилов, в-к "24 часа"

 

Бях заслужил майстор на спорта, но се почувствах изоставена и слязох от пистата на 27 години, признава днешната учителка

 

Тотка Петрова е родена на 17 декември 1956 година в Ямбол. Състезава се в бяганията на средни разстояния, в кариерата си има само един треньор - Йордан Атанасов и един клуб - този в родния й Ямбол. Първа на състезанията за Световната купа на 800 м през 1977 г. и на 1500 м през 1979 г. Шампион на Купа Европа през 1979 г. на 1500 метра. Носителка на два сребърни медала от европейските първенства през 1977 и 1978 г. на 800 метра, бронзов медалист от европейското първенство през 1978 г. на 1500 метра. Участник на Олимпиадата в Москва през 1980 година. Спортист номер 1 на България и на Балканите за 1977 година.

 

Нейният републикански рекорд на 1500 м гладко бягане от 3,57,4 мин., поставен на Балканиадата през 1979 г. в Атина, не е подобрен и досега.

Тотка Петрова, по мъж Тодорова, е омъжена, с един син. Днес е старши учител, преподава физическо възпитание в едно от най-големите ямболски училища - СУ "Св. Климент Охридски".

 

- Републиканският ви рекорд на 1500 м гладко бягане от 3,57,4 мин., който поставихте на 11 август 1979 г. на Балканиадата в Атина, още не е подобрен. Ще ревнувате ли, ако това най-после се случи?

- Напротив, ще се радвам, защото това ще означава, че в атлетиката ни има някакво развитие, защото наистина този мой рекорд вече е "брадясал". А и има сега едно младо момиче в тази дисциплина - Лиляна Георгиева от Пловдив, което е твърде възможно да го направи. Направо й го пожелавам! Запознахме се с нея по-миналата година, когато тя участва в нашия ямболски крос "Диана". Видях, че има данни - притежава много пъргав глезен, бяга леко, дано само се опази от травми. Лиляна е наистина разкошно дете. Преди време й събираха средства за шпайкове, сега разбирам, че нещата при вече са други, защото федерацията поема разходите й за подготовка и лагери.

 

- Помните ли победата си в Атина, тогава се е провеждала 38-ата Балканиада?

- Не зная коя поред е била, но останалото си спомням много добре. Тази 1979 г. за мен беше по-особена, защото с моя треньор Йордан Атанасов се бяхме договорили да е по-възстановителна преди Олимпийските игри в Москва през следващата година. От мен не се искаха постижения, затова не бях психически обременена. Трябваше да наблегна на общофизическата подготовка и да подобря още малко бързината си, тъй като основната подготовка се водеше с мисъл за Олимпиадата.

Не стартирах в зала. Първото ми състезание за годината беше полуфиналът на Купа Европа в София. Включиха ме като четвърта в щафетата на българския отбор на 4 по 400 метра, защото нямахме състезателка за този пост. Помолиха ме да бягам и на 800 м, показах добри резултати. Тогава на треньора ми му светна лампичката, че мога да участвам в определени състезания, без много да се напрягам. Така бягах и във финала на 1500 м за Купа Европа в Торино на 5 август, където победих.

 

- И тогава дойде Балканиадата в Атина?

- Да. Там бяхме с Николина Щерева. Уговорката в щаба ни беше такава - ако аз бия на 1500 м, Николина ще бяга на 800 м, за да стартират повече българки на тези игри. И аз тръгнах да победя румънките Наталия Маришеску и Маричица Пуйка на 1500 метра. Те бяха сред най-сериозните ми съпернички по време на цялата ми състезателна кариера, а за тук конкретно ни бяха предупредили предварително, че няма да ми позволят да ги бия, защото ще наложат бързо темпо, на което нямало да устоя. Така аз нямало да мога да приложа и специалитета си - винаги тръгвах да атакувам на последните 300 м в бягането на 1500 метра и на последните 150 метра в бягането на 800 метра. Те наистина наложиха убийствено темпо. Но в това бягане аз не се интересувах от време, гледах само да съм близо до тях. На 300 метра преди финала изведнъж промених скоростта и завърших първа. Дори не разбрах, че съм направила национален рекорд. Бързах да изляза от пистата и да отида на гледам състезанието на Весела Яцинска, която трябваше да бяга 3 километра.

 

- Но тогава се случва нещо неочаквано и... съдбоносно?

- В промеждутъка между двата старта ме поканиха да дам допинг проба. Направих го, но бях съвсем сама противно на правилата - с мен нямаше нито треньор, нито лекар, нито шеф, никой. Процесът се следеше лично от д-р Хьопке от Източна Германия, в чиято лаборатория в град Крайше после ги изследваха. Аз бях спокойна, защото знаех, че съм чиста.

В следващите седмици не се случи нищо. Участвах във финала за Световната купа в Монреал на 1500 метра и спечелих първото място. През октомври ме качиха да тренирам на Белмекен за Олимпиадата и там ми сервираха, че пробата ми била положителна. Тогава започнаха да ме разпитват дали винаги съм се хранела на едно и също място, да не би да са ми сложили нещо в храната... Много по-късно прочетох, че скандалът бил голям, защото така искали да ни елиминират с румънката от бягането на Олимпиадата в Москва и да отворят пътя на източногерманка, сънародничка на доктора. Дори се били намесили и специалните служби - ЩАЗИ и ДС.

Аз само знам, че за мен се застъпи президентът на ИААФ - Международната асоциация на лекоатлетиеските федерации, Адриан Паулер, холандец, с когото се познавахме. И не последва нищо, не са ми отнемали отличията, нито купата от Монреал.

Но скандалът ми се отрази. Както знаете, през 1977 г. ме обявиха за спортист номер 1 на България. Ако не беше номерът с допинга, щях да съм номер 1 в тази класация и през 1979 г., но останах чак девета.

За първото си място през 1977-а в България получих за награда часовник. Тогава бях спортист номер 1 и на Балканите - "премията" ми беше картина от художничката Людмила Поптошева. Помня, че втори в българската класация остана борецът Никола Динев. На награждаването стояхме на една маса и той ми вика на шега: "Тотке, дай ми първото си място на мен. Ти си млада, и догодина ще спечелиш, а аз вече няма да мога".

 

- Въпреки очакванията, Олимпийските игри в Москва не завършиха щастливо за Вас?

- Аз бях готова за тази Олимпиадата. Но на полуфинала на 800 м, когато започнах да атакувам, за да се намеся в класирането за финала, пред мен Весела Яцинска се сблъска с още една състезателка и без да иска, защото тя няма как не знае кой е зад нея в този момент, просто залитна и инстинктивно ме хвана за фланелката и гащетата, за да не падне. Несъзнателно го направи. Аз се завъртях, тръгнах да атакувам на нова сметка, но загубих време и останах пета.

Така не попаднах във финала, за който се класираха първите две или три бегачки, плюс две с най-добрите времена. Въпреки този инцидент с Весела си останахме приятелки. Това беше моята първа и последна Олимпиада, след нея се отказах от пистата. А 4 години по-рано - за Монреал през 1976 г., все още нямах нужните резултати. Вярно, бях в тройката, но пред мен имаше имена, пред които се прекланям: Светла Златева, Лиляна Томова, Николина Щерева, Росица Пехливанова - моята кръстница, Тонка Петрова.

 

- Казвате Тонка Петрова. И двете сте от Ямбол, имената ви са близки - Тонка Петрова и Тотка Петрова, дисциплините ви са еднакви, чувал съм, че в чужбина често са ви бъркали една с друга?

- Вярно е, макар да не се познавахме от Ямбол. Тя е с 9 години по-голяма от мен и когато започнах да тренирам през 1971 г., Тонка вече беше състезателка на "Левски Спартак" в София. Само бях чувала за нея. Запознахме се на пистата, и то при необичайни обстоятелства. На 12 август 1973 г., след полуфинала за Купа Европа по многобой на стадион "Васил Левски" българската национална щафета на 4 по 800 метра направи успешен опит да подобри тогавашния световен рекорд, като постигна 8,08,6 минути. Бягаха Светла Златева, Лиляна Томова, Тонка Петрова на трети пост и Стефка Йорданова. За да бъде зачетено обаче постижението, срещу тях трябваше да има противник и аз бях включена в щафетата, която изигра ролята на спаринг партньор.

Забелязала съм, че дори и в интернет сега моите и нейните резултати малко са омешани – нейни са написани на мен, вероятно и мои - на нея. Когато аз започнах да се състезавам, Тонка вече беше известно име в света, имаше и своите фенове. Помня, че на едно състезание в Атина, може би на Балканските игри през 1979 г., имаше някакво честване и бяха поканени всички балкански шампиони, сред тях и Тонка Петрова. Тогава аз победих и нейни почитатели дойдоха да ми честитят, като ми казаха, че съм имала втора младост на пистата. Тогава разбрах, че пак са ни объркали. Обяснявах отново и отново, че аз съм Тотка, тя е Тонка. А Тонка ми се сърдеше, ако кажех, че е по-стара от мен. Сега със съпруга си Найден тя живее в Нова Зеландия.

 

- Това, че са Ви оставили сама да давате допинг пробата в Атина не е било за първи път, и друг път са ви оставяли сама при важни състезания или моменти?

- Аз съм тренирала само при един треньор - Йордан Атанасов от Ямбол. Сега е на 77 години, да е жив и здрав! Той се държеше строго. Ако тренировката е от 10 часа, в 10 без 15 вече трябваше да сме облечени по екип и готови за нея. Трябваше му време, за да може да направи разбор предварително - аз винаги знаех какво търси той в дадената тренировка, за какво работя аз. Мисля, че благодарение на него после и аз станах треньор. Не научих толкова във ВИФ, колкото знаех за професията от него. Но Атанасов бил син на бирник и по политически причини рядко го пускаха да пътува с мен в чужбина. Понякога пращаха с мен треньори от националния отбор, друг път - не. Сама например пътувах през 1977 г. в началото на септември, когато спечелих първото място на 800 метра в състезанието за Световната купа в Дюселдорф, Западна Германия. При това бях единствената българка там. Сама трябваше да се оправям и по летищата и в Мюнхен обърках самолета - качих се на предния, не на моя полет. Багажът ми пристигна след половин час, беше притеснително. Никой не ме чакаше, шофьорът на таксито ме качи до стаята ми горе в хотела, пожела ми успех и затвори вратата. Там никой не ме потърси. Гледам, хората отиват да се хранят, аз няма къде и с кого да отида. Гладувах действително, което никак не е желателно преди отговорно състезание. Добре, че си носех морени и други сладкиши от България. Не знаех и къде да тренирам - никого не познавах и няма кой да те насочи къде е стадионът, кога тръгва автобусът за тренировките. Видях, че до хотела има тенис кортове и тревичка край тях и слизах да тичам там. Чак на по-следващия ден дойде копиехвъргачът от Унгария Миклош Немет, който беше в отбора на Европа и отговарял за мен, понеже разбираше руски, той ме намери. След него пристигна румънката Наталия Марашеску със съпруга си и той раздвижи нещата. На това бягане на 800 метра спечелих първата си Световна купа. В ония години нямаше световни първенства и бе много по-трудно даден състезател да попадне в турнира за Световната купа. За да участвам в отбора на Европа, трябваше да съм победила всички европейски състезателки от моята дисциплина, само по 1 човек от отбор участваше, като Русия и Германия имаха отделни отбори.

Друг път - беше на европейското в Атина през 1982 г., от нашата федерация бяха забравили да потвърдят участието ни с Ваня Стоянова от Нова Загора и не ни допуснаха до старта. Низ от случайности, но аз започнах да се питам дали случайно все с мен става така, това ме разколебаваше, макар през цялото време да успях да се опазя от контузии. Нямах травма, получена на състезание или на тренировка. Имах само болезнени шипове на петата, заради които д-р Димитър Шойлев ми беше измайсторил стелки за маратонките с дупки в тях за шиповете, за да не ми убиват. Както и да е, отказах се от бягането на 27 години през 1983-а, последното ми състезание беше в Лондон - финал за Купата на Европа, в който завърших трета.

 

- Да не би това отношение да е било заради това, че сте отказала покани от столични отбори и докрай си останахте в родния Ямбол?

- Може би. Имах предложение от "Левски" навремето. Тогава дори ми даваха и гарсониера в София. А тук, в Ямбол, за да не ме изпуснат, веднага ми предложиха двустаен апартамент в центъра на улица "Търговска". После, като разбраха, че ще остана, пак ми дадоха жилище, но в последен блок на края на града, до екарисажа на "Граф Игнатиев". Останах и заради треньора - бяхме страхотна група и не исках да го сменям. Освен това аз останах рано сирак - бях на 10 години, когато почина баща ми, брат ми беше на 7. Майка ми трябваше да остане сама с брат ми, който влезе в казармата, а тя не беше добре със здравето. Мен нямаше кой да ме защити в тази ситуация и може би всичко това постепенно се наслагваше. Майка ми нямаше средства. Сега си давам сметка, че благодарение на спорта израснах и се изградих като човек, иначе абсурд. Бях и по-скромна. Участвах през 1978 г. в Будапеща на първото състезане за "Гранд при" – тъкмо се мъчеха да го въведат. Тогава още нямаше големи пари. Помня, че на една маса бяха подредили много и различни награди и всеки победител трябваше да си избере сам, каквото пожелае. Бях сред победителите, но отидох една от последните да избирам - бяха останали един фотоапарат и някакво сребърна купа, избрах фотоапарата. Тогава се запознах с американеца Едуин Мозес, олимпийски и световен шампион на 400 м с препятствия. Помня, че ни бяха подарили и по една много красива ваза. Вечерта на банкета някой му бутна вазата и тя се счупи, той се разплака. Е, веднага му подариха друга, но той си искаше първата.

 

- Има идея всички досегашни рекорди в леката атлетика да бъдат заличени и всичко да започне отново. Как гледате на нея?

- Струва ми се страшно глупава. На времето тези резултати сме ги постигнали с толкова много труд, който не може да бъде зачертан с лека ръка. Не виждам сега тези, които в момента се подготвят за моите дисциплини, да правят такъм обем, както аз го правех - стигала съм по 20-25 км на ден за общофизическата ми подготовка.

 

- Сега сте старши учител по физическо възпитание в едно от най-големите ямболски училища - СУ "Св. Климент Охридски"...

- Учителка съм от февруари 1995 година. Трябва да се пенсионирам на 17 декември т.г., когато навърших 61 години, но да е живот и здраве, искам да завърша учебната година. Но преди това бях треньор по лека атлетика, секретар на клуба ни. Трябваше да издирвам талантливи деца, да ги подготвям като малки и да ги подавам на треньорите, които работят с по-горните възрастови групи. Но никога няма да забравя думите на големия български треньор в щангите Иван Абаджиев, който веднъж беше на лагер с националния отбор в Ямбол и ми каза: "Тотке, щом работиш с малки, винаги ще бъдеш малък треньор. Ако работиш с големи, ще бъдеш голям треньор". За себе си реших, че ще бъда по-полезна като учителка. В училище има страхотно хубави деца, които насочваме към дадените спортове. Те са като че ли на набори - една година са за баскетбол, друг път - за лека атлетика. Когато се омъжих, взех фамилията на съпруга си и като учителка съм известна като Тотка Тодорова. Но много от родителите на учениците ми, които ме помнят от преди, по навик пишат в бележниците им Тотка Петрова и аз се подписвам в тях под това име.

 

Ваньо Стоилов, в-к "24 часа"

Снимка: Авторът