Името ми не е бежанец


Името ми не е бежанец
08-11-2019 16:51

Ива Парцалева

 

„Странно е усещането за необратимост, когато напускаш своя град завинаги. Минаваш за последен път по познатите улици и знаеш, че не просто ще тъгуваш по най-близките си хора, но и по човека, който си тук и сега. Никога повече няма да си същият“.

 

28-годишният Абдула Кожа извървява много улици от деня през далечната 2010 г., когато напуска обречения на разруха роден Алепо, преди да намери новото си огнище, и себе си, в Пловдив. Младият сириец, който получава бежански статут в България през 2014 г., днес е стоматолог с диплома от Медицинския университет на Пловдив и създател на благотворителната организация „Да помогнем на хората в нужда“. Мечтите му обаче го водят още по-надалеч, към Токио, където догодина се надява да стане първият спортист от България, който се включва в Отбора на бежанците на Летните олимпийски игри.

 

„Дойде преди половин година и каза, че иска да тренира и да се състезава на Олимпиада“, спомня си Теди Наимова, треньор по лека атлетика в клуб Ботев Пловдив, където днес се състезава Кожа. „Амбицията му е толкова голяма, че някак естествено увлича хората около него и на всеки му се иска да помогне“.

 

Кожа признава, че безусловната обич към спорта му е вродена, но подобно на целия му превратен живот намира различни проявления през годините. От най-ранна детска възраст Кожа влиза в басейна и се готви за национален състезател по плуване.

 

Към победите го отвежда голямата звезда на сирийския воден спорт – Хишам ал Масри, участник в два олимпийски форума (1992, 1996), досегашен национален рекордьор на Сирия на 400, 800 и 1500 метра свободен стил и личен приятел на баща му.

 

„Тренирах в местния клуб „Джалаа“ и там минаваше целият ми живот. Започнах на по-къси разстояния бруст, по-късно бътерфлай, явявах се на училищни и градски състезания, за да стигна и до национално първенство в Дамаск, когато бях на 13 г. Бях изпълнен с мечти“, спомня си Кожа. 

 

Амбициите му тогава се сблъскват с тези на семейството: баща му е твърд противник на спортно бъдеще за сина си. „Баща ми искаше само да следвам и да уча“. Днес – родителите на Кожа са вече в Германия, но отношението им към спортните копнежи на Кожа не се е променило.

 

„Когато завърших училище през 2010 г., напрежението в Сирия вече се усещаше. Баща ми се тревожеше за мен. Затова взехме решение да замина и да търся сигурност навън. Аз не исках да тръгвам, бях истински тъжен, когато потеглях и се успокоявах от мисълта, че ще е за три-четири месеца. Вместо това вече десета година съм далеч и скоро това няма да се промени“, споделя Кожа.

 

След бягството от Алепо той най-напред стига до Лондон, в чиито покрайнини живее четири месеца, но не успява да се адаптира. Потегля към Египет в търсене на работа, но и там Арабската пролет хвърля обществото в неизвестност и след половин година „сам като куче“ бяга към Турция. „Тогава бях още дете. Осъзнавах просто, че не мога да се върна у дома, там вече беше война. Оставих се на течението и времето просто минаваше, а аз нищо не правех – не учех, не спортувах, нямах работа и приятели. Бях напълно загубен – разказва. – Тежко да се срамуваш от себе си, да не можеш да се погледнеш в огледалото, защото знаеш, че си никой. Човек без път, без оставена следа, без мечти.“

 

Именно в Истанбул Кожа постепенно намира своето ново „аз“. Започва да продава шалове и лукум в известната Капълъчаршъ. Спечелва малко пари и отива директно в университета „Медипол“, където се записва да учи дентална медицина за радост на баща си. Битката за препитание обаче оставя професионалния спорт на заден план.

 

 

„В Истанбул постепенно се почувствах щастлив. Научих турски, намерих приятели, започнах да уча. Стабилността обаче се оказа измамна: постепенно сирийските бежанци ставаха все повече, гостоприемството на местните се изчерпа, дишах все по-неспокойно. Когато не си у дома, страхът те обзема много по-бързо и е по-панически“.

 

Така през 2014 г. Кожа отново е принуден да потегли на път и пресича нелегално българската граница. „Ако бежанците можеха да получат визи, нямаше да трябва да разчитат на трафиканти и да нарушават закони. Когато си обикновен човек, да минеш нелегално граница, и да те задържи полиция, е огромен стрес“, споделя Кожа. Той подава молба за международна закрила в Държавната агенция за бежанците и е настанен в приемателния център в софийския квартал „Овча Купел“.

 

„В София се чувствах ужасно. Между четири стени в лагера, без да говоря езика, без дори телефон. Когато чух за Пловдив и за Медицинския университет там, веднага тръгнах. За търсещите закрила е почти невъзможно да следват висше образование заради многото административни изисквания, на които не могат да отговорят. Но хората в университета ми помогна страшно много. След това и българската държава ми даде статут на бежанец. За кратко получих шанс и кредит на доверие, на които дори не смеех да се надявам. Така и реших да остана в тази страна“, разказва Кожа.

 

Младежът започва да работи каквото му попадне, за да се издържа като студент в Пловдив: във фитнес, в заведения с наргилета, дори като агент на недвижими имоти.

 

„През деня учех и работех, през нощта тъгувах. Уморен бях от новите хора, от новите порядки. Чувствах се безкрайно самотен. Но вече беше дошъл моментът, в който исках да успея, да се изправя срещу живота и да ме води амбицията. И си стъпих на краката“.

 

Истинското доказателство за откритата отново надежда става завръщането към спорта. Дългите години на несигурност оставят плуването в историята. За Кожа се оказва трудно и скъпо да намери подходяща база за тренировки в басейн и затова започва да тича в парковете, на гребната база и по улиците, заедно със своя верен приятел – кучето му Ромео. „Отначало по малко, после по 10 км всяка сутрин. След това започнах и с бокс“, казва.  

 

Така един ден той чува за олимпийския отбор на бежанците. Още на Игрите в Рио 2016 г. Международният олимпийски комитет за първи път в историята допуска участието на отбор от 10 бежанци (от Етиопия, Южен Судан, Сирия и ДР Конго), които да се борят за медали, наравно със спортите от други държави.

 

„Подобно на тези смели и талантливи спортисти и аз искам да покажа света, че бежанците могат да се справят с предизвикателства, че имат куража и дисциплината да преследват поставените цели - казва Кожа. – Когато си бежанец, когато си гост на някоя държава, която ти е дала шанс за нов живот, трябва да внимаваш при всяка направена крачка: една твоя груба дума, един неспазен ангажимент, един провал и петното е за цялата бежанска общност. Отговорността е огромна и аз я нося всеки ден“.

 

През лятото на 2019 г. Международният олимпийски комитет обявява имената на първите 38 спортисти-бежанци, спечелили специална олимпийска стипендия, с която да бъдат подкрепени в тренировките за Токио. Именно сред тези стипендианти ще са и десетината най-изявени, които ще получат право да участват на Олимпиадата. За Кожа започва надпревара с времето.

 

 

Още през пролетта той става част от лекоатлетическия отбор на Ботев Пловдив, където започва усилени тренировки. През юли вече участва в първото си голямо състезание и завършва 1500 м. гладко бягане за 4:50 м. С помощта на своя клуб стига до Българската федерация по лека атлетика, която – според правилата на МОК, писмено уведомява Българския олимпийски комитет за резултатите на Кожа. От своя страна, БОК изпраща получената от федерацията кандидатура до МОК и Кожа се оказва на крачка от стипендиите. Отговорът от Лозана обаче е категоричен: „Кожа трябва да свали времето си до 4:00 мин., ако иска да попадне сред стипендиантите“.

 

„Без съмнение съм много разочарован. От една страна, съм благодарен: както федерацията по лека атлетика, така и БОК направиха всичко по силите си, за да ми помогнат и аз съм трогнат от това. Моята треньорка работи с мен без да иска нищо в замяна. Но аз виждам и в какви условия тренират българските спортисти и знам, че ще е много трудно без подкрепа да сваля толкова много от времето си“, разсъждава Кожа.  

 

Засега обаче той е решен да продължи битката. Има време да спечели стипендията до юни 2020 г., когато ще бъдат определени 10-имата участници в Токио.

 

„Позволявам си още малко да мечтая, пък каквото стане. Да тренираш по два пъти на ден, да се откажеш от вредните храни и да си лягаш навреме, е нещо, за което много бежанци по света дори не могат да си помислят. Аз съм горд, че го правя, и ще се боря с всички сили, за да стигна там, накъдето съм тръгнал“.

 

Където и да го отведат часовете усилен труд, обаче, Кожа вече има нов дом, професия и цел, която да го вдъхновява. И това го прави победител.  

 

Заглавието е взаимствано от документален филм от 2018 г., посветен на живота на бежанците в лагерите в Гърция.



Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ