С футболния Марко Поло по света

С футболния Марко Поло по света
04-02-2018 10:30

  


Пред списание „СПРИНТ“ журналистът Румен Пайташев споделя атрактивни истории от своите пътешествия в 101 страни


Снимки: Личен архив

 

Румен Пайташев е известен спортен, по-точно футболен журналист с 37-годишна практика. Бил е очевидец на 34 големи футболни първенства – 8 европейски, 7 световни, 7 турнира Копа Америка, 3 турнира за Купата на африканските нации, 2 олимпийски турнира и др. Той е първият и единствен досега български журналист отразявал Копа Америка от мястото на събитието.

По време на своите странствания е посетил 101 държави и е стъпил на най-големите стадиони в света. Има над 200 лични интервюта с най-големите футболисти и треньори – Пеле, Ди Стефано, Марадона, Кройф, Бекенбауер, Еузебио, Платини, Меноти, Карлос Билярдо, Беардзот и др.

 

Интервюирал е президентите на ФИФА сър Стенли Роуз, Жоао Хавеланж и Сеп Блатер.

 

Написал е 16 книги за футбола, включително и 4 световни футболни енциклопедии. Последната му засега книга „Великите триумфи от „Реал” до „Барселона” е събрала 60-годишната история на турнира за Купата на европейските шампиони и Шампионската лига. През 2004 г. получава наградата „Братя Ексерови” за цялостното си журналистическо творчество.

 

„Ако чуеш изстрели, залягай!”


По време на „Копа Америка‘93” в еквадорския град Гуаякил ми откраднаха чантата на рецепцията на петзвезден хотел! С фотоапарат, репортерски касетофон, 100 долара, акредитацията и самолетния билет за връщане.

В полицията в Гуаякил надлежно дадох показания, които пазя и досега. Изкарах си дубликат на билета и на акредитацията. Изчезналите вещи ми бяха възстановени в пари от хотелската управа след няколкодневни пазарлъци.


Качиха ме в една кола, за да се снимам във фотоателие. По пътя един от придружителите почти през смях ми каза: „Ако чуеш изстрели, залягай!”= Учудено го погледнах, а той поясни: „В момента колата е на полицията, но преди седмица принадлежеше на една от големите престъпни групировки. Така че могат да си я познаят…” Слава Богу, изстрели нямаше.


Два пъти в Парагвай без виза


Записах се на екскурзия до Куско и Мачу Пикчу. От боливийската столица Ла Пас се тръгваше с автобус, а през езерото Титикака минахме на тръстикова лодка, каквито ползват индианците. Водачът на групата ни каза, че който желае, може да се изкатери на Мачу Пикчу. Но предупреди, че пътят е час, още един за връщане и до последния автобус остава съвсем малко.

Погледнах присмехулно нагоре. Мислех, че изкачването ще ми отнеме 15 – 20 минути. С още десетина авантюристи тръгнахме нагоре. Колкото по-нагоре стигах, умората все повече си казваше думата.


Гледката бе величествена и страшна! Ниският парапет не бе безопасен, а отгоре се виждаха криволичещите индиански пътеки в подножието. Жаждата също ме измъчваше – нямах вода. А мечтаният връх не се приближаваше, а сякаш се отдалечаваше. Накрая стигнах! Над мен вече бе само небето и... боговете на инките! Бе минал точно час, а ми предстоеше спускане. Надолу не бе по-лесно, умората бе толкова страшна, че чувствах краката си сякаш с тежки робски вериги.


На границата с Боливия ни събраха паспортите. След 15 минути започнаха да ги връщат, а мен ме повикаха. На паспортното гише разбрах, че с печата за влизане се е анулирала боливийската ми виза. Наехме такси, което с бясна скорост се отправи на 2 км в перуанска територия, където в пограничното градче Юнгуйо има боливийско консулство. Уви, беше неделя и консулът го нямаше. Автобусът потегли без мен.


Върнах се до Юнгуйо и зачаках пред боливийското консулство – минах обратно 2 км пеш. Седнах на тротоара и зачаках. Беше около обяд. За два часа покрай мен се изниза почти половината от населението на градчето, а хората ме наблюдаваха с нескрито любопитство.


Огладнях и измъкнах от сакчето поредната българска рибна консерва и я отворих. Тези операции извърших на бордюра под учудените погледи на минувачите. Постарах се консумацията да е максимално бърза, преди прах или други частици да започнат да поскърцват между зъбите ми.


В късния следобед пристигна служител от Боливия, който вече бе осведомен за моето приключение. Най-после тръгнах за Ла Пас. След половин час обаче, когато навлязохме в планинските масиви на Андите, автобусът спря – сериозна повреда. Воалът на нощта постепенно покриваше застрашително очертаващите се зъбери на върховете. Потръпнах при мисълта, че може да нощувам в рейс, пълен с индианки селянки. А те напевно започнаха да викат: „Да се връщаме обратно!”.


След минути до нас спря друг автобус, тръгнал по същия маршрут. И докато индианките се усетят, се шмугнах и се прехвърлих в другия рейс. Стигнахме до Титикака и го преминахме, но вече през нощта. Имаше пълнолуние, а небето бе осеяно със звезди. При други обстоятелства картинката със сигурност би била твърде романтична, ако не бе грубо реалистична. Само се молех лодката да не се обърне в ледената и тъмна вода.


На връщане към Парагвай пак нямах входна виза и като предишния път служителят пак ме пусна „гратис”. В Асунсион видях, че на работа е същият униформен, който почти месец по-рано ме бе допуснал без виза. А когато разтвори страниците, той бе учуден как е станало и дори сподели с шефа си. Началникът ме попита кога ще напусна Парагвай и когато му издекламирах часа и авиокомпанията махна с ръка: „Пускам те само за шест часа и да си заминаваш!”.

 


Два дни без троха хляб в Африка


След края на „Мондиал-2010” в Южна Африка продължих пътешествието си из Черния континент. За да се стигне до Лесото, трябваше да ползвам така наречените „черни таксита” – почти никой бял човек не се вози на тях. Отидох на „разузнаване” в автогарата в Йоханесбург, където е истинската Черна Африка.


Тук сцените бяха като живи декори на уестърн. Навсякъде мръсно, носи се ужасна воня. На полюшваща се от вятъра картонена табелка пише „Лесото”. Попитах един шофьор за цената и графика. Оказа се много изгодна, но за разписанието отговорът бе: „Тръгва, когато се напълни, между 6 часа сутринта и 6 вечерта.”


Ден след края на първенството моят приятел Румен Копривчин ме откара до автогарата в 4.30 ч сутринта. Взех си останалите от България рибни консерви и малко хляб. Остави ме на един ъгъл близо до сградата, казах му „Бог с мен! ” и излязох в нощта.


Когато влязох в препълнената чакалня, всички ме изгледаха сякаш съм НЛО и безмълвно извърнаха глави. Студът беше смразяващ и африканците се бяха увили презглава с одеяла, само очите им се виждаха.


Малко преди 6 часа се отправих към стоянката на бусовете. Беше пълен мрак и не се виждаше жива душа. Сякаш от нищото излезе шофьор и ме покани в неговата кабина да се стопля, а после ми каза да го последвам. Спряхме пред бусче, което някога е било бяло, а сега изглеждаше като мръсно коте. Попитах за шофьора и той ми посочи някакво безформено тяло, увито в одеяла, което ме удостои с внимание с „полумигач” на едното око и продължи да спи.


Студът вътре не се различаваше от този навън и продължих да треперя. На въпроса ми кога тръгваме, ми бе отговорено: „Някъде около 12 часа”. Беше 7 сутринта… А съседният бус за Свазиленд беше по-голям и вече почти наполовина пълен.


След около час потеглихме – реших да поема за Свазиленд. Преброих пътниците – 23-ма и само аз бял. Стигнахме границата. Бях без виза за Свазиленд. Реших да се възползвам от журналистическата акредитация за световното, както и от прескартата ми. Като разбраха какъв съм, служителите започнаха да коментират с мен завършилия шампионат. Но поискаха виза. След дълги обяснения и безкрайни въпроси ме пуснаха.


Върнах се в Йоханесбург и веднага се качих на буса за Лесото. Трябваше да стигнем границата с кралството малко след 1 ч през нощта. За първи път в Африка пътувах нощно време. Съсипан от път и емоции отидох до гишето и си подадох паспорта. Жената го взе и ми поиска входна виза. С уморен жест й подадох акредитацията и казах, че съм служител на ФИФА. Тя я погледна и веднага ми удари печат.


Вече бях в Лесото. От границата до столицата Масеру са 4 км, които можеха да се вземат с такси. Часът наближаваше 2 през нощта и прецених, че няма какво да правя по това време в града, а също така е безсмислено да си търся хотел, в който да подремна само няколко часа. Присламчих се към местните, които обитаваха зоната около границата. Всички мъже бяха увити в одеяла като с ямурлуци и носеха огромни дървени сопи като бухалки.


Студът бе страхотен и опитах да се посгрея на жарава, тлееща в метална паница. Отнякъде изскочи мъж, грабна паницата и с неразбираеми за мен думи ми посочи място на около двайсетина метра встрани. Дадоха ми полустрошено пластмасово столче и в един момент някъде към 2.30 ч се озовах сред четирима качулати с бухалки и всички се греехме на жаравата в пронизващия нощен студ на Лесото. Неволно се ощипах, за да се уверя, че не сънувам.


А сакчето ми с двете рибни консерви и няколкото филии хляб бе запокитено в прахта. Така се стекоха обстоятелствата, че два дни не сложих троха хляб в устата.


Височайша особа или обикновен престъпник?


По време на първенството за Купата на Африка в Габон не можеше да не се усети натрапващата се полицейщина. Кулминацията настъпи, когато се върнах от Камерун след турнира и ми бе отказан достъп до Габон. Взеха ми паспорта и не ми бе сложен печат за влизане.


Нощта изкарах в залата за транзитни пътници на аерогарата в Либървил. Целият следващ ден премина в унизително чакане някой висшестоящ полицейски началник да ми реши проблема. Накрая се разбра, че ще прекарам и втора нощ на летището, преди да отпътувам обратно за България седмица предварително. И понеже се наложи да обменям пари, за да си платя глобата поради променения полет, излязох извън граничната зона, охраняван от двама полицаи. Имах чувството, че съм или височайша особа или... обикновен престъпник. Накрая единият полицай ме съпроводи чак до транзитната зала.


Среща с масов убиец


През май 1993 г. бях в Белград за виза за Мексико. Във влака попаднах на четирима, които пиеха гроздова ракия – мъжага във военна униформа, 19-годишно момче и двама други.

Момчето изглеждаше ужасяващо. Част от зъбите му бяха опадали, а лицето му имаше пепеляв цвят. Военният няма да го забравя никога! Душко Вуянович бе роден в Бихач, като за този анклав тогава се водеха най-ожесточените сражения по време на войната в Босна.


Душко бе с мустаци, бръсната глава и две черни нашивки на куртката. Ракията му отпусна задръжките и започна да разказва – три дни не бил ял, също толкова не се е къпал, а от 6 месеца не се е прибирал вкъщи и не е виждал новородената си дъщеря.


Огладнях и извадих два сандвича, а единия подадох на Душко. Той съвсем се размекна, не знаеше как да благодари. Каза, че бавно ще отхапва, тъй като е забравил как се яде!

Сякаш забрави за останалите и се впусна в монолог за войната. Попитах какво означават тези две черни нашивки. Той втренчено впери в мен черните си очи и отсече: „Наричат ме Черния поручик, защото при мен няма пленени, а само убити! Убил съм над 100 души!”.


Изтръпнах. Пред мен стоеше масов убиец от тази касапница, чийто край тогава така и не се виждаше. „Убивай, Черни, убивай!”, в пиянско откровение го насърчаваше момчето, което вече едва изричаше думите. „Ние ще победим и Америка!”, обяви друг със зачервени от алкохола очи.

 

 

С влак до Пекин и обратно


За „Мондиал 2002” пътувах с влак до Пекин през Москва. След първенството отново трябваше да взема влака от китайската за руската столица, но нямах резервация.

Опитах се да обясня ситуацията на шафнера, но не срещнах разбиране. Влакът потегли, а аз останах на перона. „Падна ми пердето” и започнах на висок глас да псувам всичко живо наоколо. Чудя се как не ме арестуваха!


Приближи се жена, която на добър английски ми каза: „Не се тревожете! Следващият влак за Москва е само след три дни!” Не знаех да се смея, или да плача…

На връщане от Пекин пътувах с китаец, който отиваше в Новосибирск. Той беше на съседното легло и понеже бях уморен до смърт, заспах веднага. След няколко часа ме събуди женски глас от леглото на китаеца. Явно жената междувременно бе решила да получи мъжки ласки, без да й пука от мен.


В този момент вратата на купето се отвори и на прага застана солидна руска „проводница”. Тя попита мъжа какво прави жена в леглото му. А той на ужасен руски само повтаряше: „Падруга, падруга!”


На китайско-руската граница в Забайкалск ни свалиха от влака и ни държаха 9 часа. Понеже си смених билета, когато се върнахме по вагоните, с изненада констатирах, че вече съм в едно купе с руска лелка. Протестирах, на което друга „проводница” ми отговори с въпрос: „Ну что, а вам женщина не нравится?”

 


Тагове: Румен Пайташев, СПРИНТ, пътешественик, футбол, любопитно, истории

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Съгласен съм Отказ