Кьосев и Ганев седнаха на маса за СПРИНТ


Кьосев и Ганев седнаха на маса за СПРИНТ
05-02-2018 09:23

 

Волейболните титани обясниха как се печелят милиони в спорта им

От списание „СПРИНТ“
Антони Йорданов, БНР
Снимки: Тони Тончев и Бончук Андонов
 

„Леле, колко много неща си запазил...”, учуди се Любо Ганев, когато видя експозицията на Борислав Кьосев от негови вещи, свързани със спорта. Двамата големи бивши волейболни национали – в буквалния и преносния смисъл – са приятели повече от 30 години. Но наскоро за първи път Любо влезе във фоайето на хотел „Кьосев” в София. Там собственикът е подредил част от своята спортна история – снимки, медали, фланелки, купи, топки...


„Имам още много, търся и за тях място”, заяви Кьосев. „Аз пък не пазя нищо – призна Ганев. – Нямам нищо, подарил съм си всички фланелки, а медалите не знам къде са. Но аз съм такъв човек – изживял съм го и толкова. Гледам напред.”

Така тръгва разговорът на маса специално за „СПРИНТ” между двама емблематични, не само за България, волейболисти. Без преувеличение – те наистина са световни звезди, знаят ги по цялата планета във волейбола. А и не само в спорта. Кьосев например се гордее с факта, че е единственият волейболист (поне български – б.а.), приеман от папа във Ватикана. Ганев отдавна развива успешен бизнес с газ-метан, а е и представител на гиганта „Асикс“ за България, както и на други чуждестранни компании, свързани със спорта. Имат и друго общо – двамата са може би най-позитивните хора във волейбола. Признават, че вероятно и поради тази причина вече толкова време са истински приятели!

„Често ни питат колко сме богати. Да, богати сме. Богати сме с отношенията си между нас и с отношението ни към останалите хора. Ние не мразим, ние можем само да обичаме...”, искрен е Борето и се връща към спомен за нещо изгубено, и то безвъзвратно.

„През 1997-а си тръгваме от Флоренция с жена ми Мила, която тогава бе треньорка в отбора. Приготвили сме по два черни плика с фланелки и други спомени – нашата волейболна история. Но сме приготвили и плик с боклук.

Синът ни Велизар си играе и с едното ухо чува, че му казваме да изхвърли боклука. Прибираме се на обяд от тренировка и гледаме – петте чувала ги няма. Побеснях и питам: Велизаре, къде е боклукът? - Е, нали казахте да го изхвърля… - И всичко ли изхвърли? - Да... Палим колата с Мила и отиваме на сметището, а то голямо колкото София и високо като Витоша. Започнахме едно ровене и така, докато се стъмни... Естествено, нищо не намерихме и така сега нямам фланелки, с които съм играл. Оцеляха две-три, и то защото бяха в България.”

За първи път Кьосев и Ганев се срещат през 1984 г.

 

 

„През 1983-та от Русе ме пратиха войник в ЦСКА – спомня си Любо. – Останах обаче да играя една година в Дунав, защото в София щях само да тренирам, а беше по-добре да играя, а не да седя на пейката. На следващата година вече идвам през септември в ЦСКА. Аз – висок, слаб и с много широк гръден кош. Огъвам се с този ръст от 210 сантиметра, а в отбора седем волейболисти от националния отбор – на практика почти целият национален отбор.”

„Гледам, идва някакво момче, такова чудо не бях виждал – продължава Кьосев. – Много висок, широк гръден кош и със слаби глезенчета. Казвам си – този, като се приземи след скок, ще се счупи... След около седмица заминаваме на приятелски турнир в Загреб и Любо – с нас. Играем с Динамо и съперникът ни води с 2:1 гейма и 10:5 точки. Тогава се играеше по старата система – печелиш точка само след свой сервис. Треньор ни беше Димитър Златанов, а Димитър Каров – водач на отбора. И при 10:5 Стефан Соколов – Беро, лека му пръст, голям играч беше, се контузи.

Влиза Любо, а аз викам на треньора – защо го пускаш този? Ние искаме да бием, нищо че е приятелски турнир. Борим се за лични награди, а генералите в София чакат победи”.

Любо продължава: „Разпределител беше Стоян Гунчев и още на първата посрещната топка ми вдига на втора линия. Никой не ми скача на блокада, защото двата отбора се знаят, а мен никой не познава и изобщо не ме броят, че съм на игрището. Отиграх топката, после пак и пак, и така стана 10:10.

Треньорът на Динамо вика – какъв е този глиган, откъде го извадихте? Аз обаче един такъв крив в играта, не се знае къде ще изпратя топката, и останах до края на мача. Бихме. Това ми беше първият мач за ЦСКА”.

Докато Любо забива, Кьосев „атакува” разпределителя: „Защо вдигаш само на този, аз трябва да стана най-добър нападател...”.


Дебютът на Любо обаче има предистория, разказва той самият: „Аз съм беден войник и чух, че тогава в бившата вече Югославия много върви да се продава кафе. Купил съм 10 – 15 килограма кафе на зърна и отивам къде? На градския пазар, разбира се. Слагам кафето на един вестник и крещя рекламно: „Кафе, кафе – църно на зърна”... Обаче малшанс – минава Каров и се втрещи: „Момче, ти какво правиш тук? Като се върнем, отиваш в дисципа, ще има наказания...”. Но с играта си в мача после изкупих вината...”.

Кьосев си спомня как след първоначалната си реакция осмислил, че всъщност Ганев не го притеснява, защото, колкото и да е висок, не му е конкуренция – Любо е диагонал, а той – посрещач.

И тръгва тяхното приятелство, което след време ги събира и в един клуб в чужбина, където, както и двамата признават, са постигнали най-големия си успех. И този успех не е титла или медал – през 1993 г. в италианския Куньо Боре и Любо са признати за най-добрата чуждестранна двойка в първенството.
„Дори и италианците вече бяха чували, че двама българи в чужбина на едно място никога не могат да бъдат екип – връща лентата Ганев. – Но ние им показахме, че може. И когато се опитваха да ме провокират с въпрос кой от двамата е по-добър, аз отговарях: Той е най-добрият волейболист, а аз съм най-добрият нападател”.


„Любо обаче е ненадминат и в други работи – продължава Кьосев. – Веднъж сме на турнир в Испания. Нас ни изгониха от хотела, защото трябваше да напуснем, както е редно, преди обяд. Дадоха ни пакети с храна и сандвичи и ние хукнахме из града на пазар, защото самолетът беше вечерта. Като новобранец Любо остана да пази багажа.

Връщаме се гладни вечерта и питаме Любо – къде са ни сандвичите. А то се оказа, че сме оставили куче – пазач на луканка. Един по един проверяваме пакетите – всички сандвичи липсваха...“



„Ами бях гладен, какво да направя...”, слага точка на историята Любо.

Има още общо между двамата – знаят как се печелят милиони от волейбола. Милионите тогава са италиански лири и стойността им е не е висока, но умението на Боре и Любо да заработят тези пачки е истинската стойност на историите.

Разказва Кьосев: „Вече бях спрял да играя и мислех да се отказвам. Но ми се обаждат от отбора на град Крема, близо до Бреша, да играя при тях. Страдах от дискова херния, но вече се бях пооправил и честно казано, още ми се играеше. Това беше през 1996 г. И тогава благодарение на Христо Стоичков и Любо изкарах добри пари. Ицо беше звездата на Парма, а Ганев вече беше също много голяма звезда в Италия. Обажда се президентът на клуба и казва – само ти можеш да ни спасиш от изпадане. Аз обаче бях станал 124 кг, а когато спрях да играя, бях 112 кг. Поисках два месеца да тренирам самостоятелно, а отборът имаше 8 загуби от 8 мача.

Питам шефа колко мача ще играем, и искам 10 милиона лири (10 000 германски марки тогава). Той отговаря: „Четири мача у дома и 4 навън, но можем да ти дадем 5 милиона. Нямаме пари за хотел и храна, така че ще си живееш в Рим и ще идваш само за мачовете”. Гледам, залата малка – само за 600-700 зрители. Предложих на президента сделка: Добре, нямате пари, но се договаряме така – 90 процента от приходите на залата по време на мачове за мен и 10 процента за клуба. До този момент на мачовете не влизат и жените на играчите. И преди да съм се доизказал, шефът казва: „Съгласен съм“.

Но добавям – колкото изкараме тук, толкова ще получа и за срещите навън. Пак е съгласен. И така, си стискаме ръцете.
Звъня на Ицо и му казвам – връщам се на игрището, на 60 км съм от теб, ела да ме гледаш. Казвам на медиите – Стоичков идва да гледа нашия мач. Настана суматоха – в Крема да дойде Стоичков?

Това е невъзможно, отговориха ми журналисти. Но вече рекламата на мача тръгна яко и в залата стана страшно – дойде кметът, пълно с хора, полиция... Стоичков беше страхотна реклама. Бием с 3:0, а в града – празник.

Втори мач вкъщи – вече съм говорил с Любо. Той тогава играеше в Скио и беше наистина голяма звезда. Пак същият сценарий – медии, Ганев идва, раздава автографи, снима се, както си го знаем. Президентът щастлив, ние бием. Трети мач у дома – пак викам Любо, той идва, довърши си сесията за автографи и снимки.

И остава последен мач в Крема – звъня на Ицо, но президентът е леко притеснен и почва да търка ръцете: Борис, да се видим, да поговорим. А ние вече имаме 7 победи. Казвам на Ицо, че това ми е последен мач, приключвам кариерата. Но вечерта преди срещата той се контузи и с частен самолет замина за Барселона да се лекува, и не дойде. Билетите за нашия мач обаче бяха продадени.

Президентът ми каза после – всичко бях изчислил, но това, което ти направи, не бях сметнал. И така, както ми беше обещал 5 милиона, аз взех 22,5 милиона лири (22 500 марки) – със 17,5 милиона повече...

Историята на Ганев за милионите е подобна: „През 1998 г. подписвам за първи път договор с „Фано” в серия А2, а аз до този момент винаги съм играл в А1. Договарям се за 200 милиона лири (200 000 германски марки) – много добър договор за втората група, а всички останали играчи заедно взимат, колкото мен. Но аз съм се доказал в А1 и съм звезда.

Гледам обаче, че нещо няма настроение в клуба, вероятно заради моите пари, и питам – колко мача ще играем? Имаме 30 мача – първият отбор влиза директно в първа група, вторият играе плейоф. Питам – ако спечелим 20 мача, ще бъдете ли доволни. Е, как и още как. Режете от заплатата ми 20 милиона и пишем по 1 милион премия на мач за победа.

Става ли? Перфектно, отговаря шефът. Ако отидем на плейофи, доволни ли ще бъдете? Разбира се... Пиши, пиши, казвам аз – колко давате? 15 милиона. Ако влезем в А1, ще бъдете ли доволни? Е как, естествено. Колко давате – още 15 млн. Пишете в договора. Така се отказах от 20 млн. и прибавихме 30 млн., но трябваше да ги заработя. И какво стана накрая – 25 победи, първи в групата и директно влязохме в А1. После президентът ми казва, че това са му най-сладко платените пари...”.

 

 

Дали някога двамата са се карали?

„Няма спортисти, които не са се дърпали на тренировки и мачове”, признава Любо Ганев.  „Да, веднъж се скарахме, но след това той ме спаси от изгонване от ЦСКА”, спомня си Борислав Кьосев.

Историята се разиграва след мач на ЦСКА в европейските турнири с чешки отбор.

„Беше през 1987 г. и гледаме видео от първия мач с чехите – споделя Боре. - Тогава Любо заби една топка в аут и ние, изнервени, че сме на видео, вместо да бъдем някъде навън, се сдърпахме. Аз му направих забележка, той ми отвърна и стана скандал. А той вече беше играч и думата му се чуваше. На другия ден всичко е докладвано на началниците и ръководството решило – сега е моментът да изгоним Кьосев за назидание на другите. Просто ме бяха нарочили. После бихме чехите с 3:0 и се класирахме за финалната четворка, а аз играх много добре. На другия ден обаче ни викат при военния министър. Кастрят ме здраво, крещят ми – нашето предложение е да те уволним; Любо, разкажи историята за държането на Кьосев. Тишина.

Любо става и казва: „Другарю генерал, искам най-официално да се извиня на Боре Кьосев. Аз не бях прав и нямам право да му отговарям“. И отново тишина... Така той ме спаси от уволнение. Шефовете веднага обърнаха плочата – ние знаем твоите лидерски качества, но смятаме, че не трябва да правиш така отново. Така Любо ме спаси.”

Един за друг в едно изречение

Борислав Кьосев: „За мен винаги е бил идол не само в играта, но и как се оправя в живота”.

Любо Ганев: „От всички волейболисти с него имаме най-приятелски отношения вече толкова много години. Това казва всичко”.


Няма спасение от идеите на Любо

На световното във Франция през 1986 г. нашите печелят бронз. Любо Ганев е твърда резерва и не играе.

„Тогава отборът на Франция беше най-динамично играещият, а ние ги бихме в полуфиналите – разказва гигантът. - Аз – юноша бледен и новобранец, а след този мач идва Боре Кьосев радостен от победата, а и той игра много силно. На нас ни даваха по 20 долара дневни и какво по-напред да купиш – за теб ли нещо, за подаръци ли, че и да върнеш пари вкъщи...

В минибара всичко скъпо – кола 4 долара, бира 5 долара... Та идва Борето и казва – ще пия една бира. Само че по стаите в минибарчетата нямаше нищо, защото бяхме спортисти. Казвам му – дай един долар и ще ти донеса две бири. Той пита учуден – откъде? Дай един долар и не питай…“

Продължава Кьосев: „Илиан Казийски тогава беше контузен и не играеше. Привиквам го – проследи Ганев къде отива! И той го хвана. Любо намерил ключ от офиса на камериерките, а там кашони с кока-кола, бира, водка, фъстъци. И така – аз готов да дам 5 долара за една бира, той за един долар ми донесе две... Е такъв беше Любо...“


Тагове: Борислав Кьосев, Любо Ганев, СПРИНТ, волейбол, истории

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ