От архива на списание „Спринт: Един редник в „червената армия“


От архива на списание „Спринт: Един редник в „червената армия“
Снимка: Gulliver Photos/Getty Images
29-12-2019 12:01

 

Да обичаш Ливърпул е съдба, а не футболно пристрастие

 

Текст: Динко Гоцев, corner.dir.bg

Фотография: Getty Images

 

Списание „Спринт”, брой 0, 2016 г.


 

Не усетих как се разплаках. Седях си там, на трибуните, и сълзите ми течаха. Може би не беше толкова яд или гняв. Дори не знам дали осъзнавах, че плача.

Не мислех за случващото се на терена. Всъщност първата мисъл бе за брат ми, който някъде в София сигурно също е плакал тогава, гледайки мача. За него се сетих, а и за приятелите ми наоколо, повечето от които бях изгубил из морето от "червени" на стадиона.

Някой до мен ми каза: „Има още едно полувреме“. Може да е бил Сашо, Петко или Ники от Варна, други момчета от това незабравимо пътуване. Изобщо не си направих труда дори да отговоря – какво ти полувреме?...

 

Тогава някой запя. Хиляди запяха. И аз пях с тях, въпреки че за мен това бе по-скоро погребална песен, а не молитва. Пях през сълзите си You`ll Never Walk Alone и – необяснимо как – ми стана по-леко. Бях готов за второто полувреме.

 

25 май 2005 г., Истанбул, Ливърпул – Милан, 0:3 на почивката в шампионски финал.

 

Денят, в който осъзнах, че Ливърпул за мен никога няма да е просто един футболен отбор. Вероятно подсъзнателно и съзнателно съм го знаел и преди това, но в онази нощ ясно видях в главата си, че този клуб се е превърнал в начин на живот за мен. Както е за милиони по света.

 

Казвал съм го десетки пъти оттогава и мнозина не ме разбират: От онзи 25 май нито един резултат на Ливърпул вече не приемам за фатален.

 

Това не е просто отбор, на който симпатизирам и който трябва да победи Бърнли, Манчестър Юнайтед или Реал (Мадрид). Дори да не го направи, продължава да е също толкова значим за мен.

 

Това е моята общност. Нашата общност.

 

В онази нощ много хора плакаха. Накрая пак си поплакахме, вече от радост, след като Ливърпул сътвори Бащата на обратите, знаете – 3:3, после дузпи и купата бе похитена.

Преди близо 30 години разбрах за съществуването на футболен клуб Ливърпул. Половин страничка за английското първенство във вестник "Футбол", снимка на Джон Барнс, новинка за поредната, вече очаквана и от враговете титла.

 

Заглавието помня и днес: "Червено и черно на "Анфийлд" – за неуловимото крило Барнс, който и подлудява "Коп”, и се бори против расистки прояви, които го преследват по стадионите. Бях видял Джон на световното в Мексико – как влезе и за малко не обърна мача с Аржентина след онзи нечестен гол на Марадона.

 

След години – вестник "Албион", появата и изчезването на митичната борса за артикули и видеокасети с мачове в старата сграда на читалището на улица "Козлодуй", „Скай спортс”.

 

Да си от Ливърпул, вече беше друга работа. Излъчваха мачове и у нас, появи се интернет. И най-истинското –появиха възможностите да пътуваме.

 

Знаете ли колко българи пътуват всяка седмица заради Ливърпул?... Десетки. Наскоро на мача срещу Хъл, спечелен с 5:1, имаше поне петима, които лично познавам. Със сигурност са били три пъти повече от родината.

 

За първи път гледах на живо отбора през декември 2001 г. при 0:0 с Рома в Рим. Три дни след като бе продаден на Лийдс Роби Фаулър, един от хората, утвърдили вярата в червеното.

Беше нищо и никакъв мач като игра, но...

 

Да пътуваш 24 часа, за да се слееш с отбора си, да чуеш 5000 гласа да пеят You`ll Never Walk Alone... Химнът се вливаше в мен много по-дълбоко, отколкото по телевизията, а и аз потъвах в химна много по-дълбоко.

 

Тогава, из улиците на Рим, за първи път ги видях. Скаусърите. Хората от стария морски град Ливърпул и областта. Никога не можеш да ги сбъркаш.

 

Пъплят в своя си дрескод (няма фланелки и шалчета), с малки елегантни значки или с пламъците на Хилзбъро на реверите.

Лепят стикерите в подкрепа на кампаниите за Хилзбъро, надигат глас след поредната бира от някой ъгъл, заведение, автобус. Диалекта им не можеш да разбереш, без да идеш в  града им за някой и друг ден сред тях.

 

В Букурещ, Рим, Монако, Базел или Милано, навред, превземат централния площад, опасват го със знамена, пеят безспир. И нерядко си тръгват, оставили „Ливърпул” като втори любим тим на много от местните.

 

Транспарантите им... Най-доброто от хумора и типичния изказ на скаусърския фолклор. Историята им тръгва от 60-те и 70-те и – аналогии с песни на "Бийтълс", игри на думи, трудно преводими и разбираеми на други езици, даже на класическия оксфордски английски. Но около Ливърпул си е по-различен народ, личи и във футбола.

 

В Истанбул, в нощта преди онзи финал с Милан, по барове и тераси висяха надписи като „21 години под наем. Собственикът е дошъл да си я вземе" под снимка на Купата на европейските шампиони.

 

В Истанбул „Ливърпул” я взе за пети път.

 

А и вечната заигравка с градския съперник „Евертън”: „За тези от вас, които са синьо-бели, ето как изглежда европейската купа" (и пак рисунка на трофея).

 

Естествено, влюбени в Ливърпул има във всички страни, дори в непризнатите от ООН. И ги виждаме отвред на всеки мач навред.

 

И няма как без българи.

 

В Истанбул през 2005-а бяха поне 300. Идваха с автомобили, автобуси, самолети, може би – и с влак, това не знам. Нищо чудно, всъщност няма новина. „Червената армия” изглеждаше „сборен световен отбор”. Имаше дори някакви типове с ескимоски черти, пътували чак от Канада. Да, да, видяхме ги.

 

В Атина на финала две години по-късно може и два пъти повече да отидоха. Тогава Ливърпул падна от Милан, а мнозина не успяха дори да влязат на трибуните, включително българи. В града имаше поне 100 000 редници от „червената армия”. Но – както винаги – те бяха с нисък чин само в служба на своите. Иначе – генерали, маршали на футболните агитки, на футболния свят.

 

В Милано, за осминафинала в Шампионската лига от есента на 2008-а, само в един полет ден по-рано се събрахме 16 българи от Ливърпул. Половината – без билети. Какъв проблем може да е това?

 

„Те са скаусъри, ще се оправят във всяка ситуация.” Думите са на бившия капитан Джейми Карагър.

 

В Милано се пя до забрава, без никой да брои бирите, и до затварянето на всяко заведение в центъра. И нататък по улиците и пред хотелите... Валеше силно и дълго. Но знамената висяха навсякъде.

 

На „Сан Сиро” имаше поне 8000 от Ливърпул. За един осминафинал. Влизаха с истински билети, влизаха и с фалшиви по всички сектори. Типично.

 

Всъщност във всеки град е почти едно и също. Но никога не омръзва.

В деня преди мача – търсене на подходящо заведение, превземане, опасване с транспаранти и знамена, песни до зори, а понякога бирата не стига и „бандата” се мести.

Денят на мача започва разбираемо късно (виж горния абзац). И включва футбол на площада, топки във въздуха, забава, приказки на крак или на стол, песни... Чуваш немска, испанска, чешка и румънска реч, случва се – и непозната. Все се намира кой да се качи на дърво, да направи нещо лудо, да жонглира с полицейска шапка на главата или просто да се съблече пред трамвай на площада.


Изживяването Ливърпул в града на скаусърите.


Срещата в пъба в деня на мача естествено е часове по-рано. Тръгването към "Анфийлд" се отлага до последно по традиция. Защото се знае – ще се хване такси и пак ще сме там навреме. Част от ритуала е приключението с „кръгчетата за бира" – всеки купува за останалите следващия път.

В таксито се слушат съставите по радиото, а закачките с шофьора са традиция, защото обикновено той се оказва от Евертън, по закона... на скаусърския Мърфи.


След мача – опашка пред закусвалнята за наденички и картофки зад "Коп", препълнения пъб „Сандън”, където е основан клубът преди повече от век, опитите да се спрат таксита, бащите, даващи на синовете по 2 – 3 паунда за значка. След два неуспешни опита да се качиш в такси естествено решаваш, че е по-добре да изпиеш една бира в пъба, докато тълпата се разотиде.

И се чудиш как толкова много хора са стигнали до същия извод... но пак всеки трябва да мине по „кръгчето”.


У нас функционира добре организиран и един от най-големите фенклубове на „Ливърпул”в Европа, който вече има над 500 активни членове. Те пътуват всеки сезон все повече и повече. Ливърпул си е зараза, която не знае граници.


Are you sorted already mate?, получавам съобщение в whatsapp 2 – 3 часа след поредния жребий за евротурнирите. В свободен превод: "Направи ли си вече пътуването?". Mate – приятел, разговорно. От другата страна Лиъм, Тоби и останалите скаусъри, с които вече ни свързва здрава дружба, не допускат, че може да пропусна мача на Ливърпул в Прага, Любляна, Рим или Казан.


"В хотела сме в 8, ще се видим към 9 в бар еди-кой си“, е първото съобщение в деня на мача, когато българската група пристига от София, а тяхната – от Ливърпул. Всички сме за една крайна точка и поводът за пътуването ни из Европа е един.


Ние сме общност. А общността Ливърпул съхрани своята същност и във вече комерсиализирания и „лакиран” продукт, наречен английски футбол.


„Червената армия” не е продукт и никога няма да бъде.

 

Не само футболистите на Ливърпул никога не остават сами. Обичащите Ливърпул също никога не остават сами.


С бригадата на Лиъм и Тоби из Европа


Лиъм О`Рийгън не е ирландец. Твърди, че не е. Въпреки че разправя как "братовчедите ми се обличат в зелено при всеки повод из баровете на Дъблин". Типичен скаусър от град Ливърпул, който има сезонен билет за "Анфийлд" от 1991 г.


Първоначално преграквал на "Коп", но с годините мястото му на стадиона се променя като за "улегнал" запалянко и вече е на "Сентинари" – трибуната срещу камерите, ако гледате мач по телевизията.


Пътуванията с него и брат му Тоби, както и с цялата тяхна група, са пълни с истории.


Първата – дариха дом за сираци в София преди 12 години, когато Ливърпул игра с Левски в евротурнирите. Донесоха сакове с екипи, топки и играчки. Александър Даракчиев, председателят на фенклуба у нас, тогава помогна да се осъществи чудесната им идея.


Бяхме заедно в Рим, Милано, Мадрид, Истанбул, Атина, Базел, Букурещ, Будапеща...

В Милано напълниха един трамвай вкупом с 16-те българи в групата, пяха и подскачаха на песента за Фернандо Торес и станаха атракция дори за в. "Гадзета дело спорт".


В Будапеща намериха най-евтиния бар вероятно в цяла Източна Европа (а градът е всичко друго, но не и евтин). Изпиха цялата бира на заведението и пяха, спомняйки си как едва 65 фенове са пътували до Унгария за гостуването на Ференцварош през 1984-та. Желязна завеса...


В Мадрид закъсняха за началото, защото едва не забравиха, че има мач срещу "Атлетико", така се лееше бирата в бара до Операта в центъра на града, песните – също...


Как да гледате "бийтълсите" на "Анфийлд"?


Отговорът – не е лесно, но вече е достъпно и не е много скъпо. Билетът за мача, естествено, е големият проблем.


Фенклубът у нас работи много силно и получава билети на практика за всяко домакинство. Но трябва да си член – желязно правило и напълно обяснимо.


Другият начин минава през индивидуално членство в клуба, което не струва повече от 30-ина лири на година. Самият билет, когато може да се запази онлайн в генералната продажба, се движи между 45 и 60 лири, в зависимост от мястото на трибуните и съперника.


Самолетните билети вече са твърде евтини заради редовните полети до самия Ливърпул. Цените може да са дори по 25 – 30 лири, ако успеете да "хванете" добра оферта рано, 2 – 3 месеца преди мача, който сте избрали.


Настаняването също не струва много, стига човек да смогне да задели нещо. Градът е пълен с хотели и хостели, защото е и сериозна туристическа дестинация заради "Бийтълс", историята, музеите.


Най-добрият вариант е да сте член на официалния български фенклуб и да разчитате на неговата организация. А тя дотук е безотказна, като освен за пътувания хората си помагат и се събират на големи групи и за гледане на мачове в София, Пловдив, Велико Търново...

Има и ежегодни срещи на фенклуба – уикенди с нещо като тиймбилдинг, но не се говори за работа, а за любимия отбор.

 

Ами да – и у нас, както навсякъде по света, запалянко на Ливърпул значи "част от един огромен червен отбор".


Тагове: Спринт, Ливърпул